Читать «Пасажер» онлайн - страница 223

Но още докато го изричаше, усети, че я жегва съмнение. Вече два часа пълзяха в тъмнината с единствения си фенер в търсене на тайни отделения и коридори, които не съществуваха. Обиколиха дори няколкото пещери между града и кулите, но и там намериха само саркофази.

Ета разтри чело и въздъхна дълбоко. Единият от пазителите каза нещо на София, която му се сопна подразнено.

— Какво пък сега? — попита Ета.

— Казва, че на запад имало още гробници — преведе София, — а после сме можели да огледаме храмовете в града.

На Ета не и се вярваше, че майка и ще остави астролабията в самия град — не и при положение, че в покрайнините живееха хора.

— Да проверим гробниците — предложи тя.

— Трябваше вече да сме я намерили — изръмжа София и тръгна към камилите.

— Ще я намерим — успокои я Ета. — Мама не би я скрила някъде, където да е невъзможно да бъде открита.

Ета въздъхна и се опита да накара Деизи да мирува, та да се покатери на гърба и. Останалите просто перваха камилите си по главата или муцуната и ги принуждаваха да клекнат. Деизи бе в обичаиното си лошо настроение, но поне този път не се опита да изтръска Ета от себе си като да бе муха.

Навлязоха в хълмовете, заобикалящи града. Този път Ета знаеше за какво да се оглежда и очите й мигом различиха високите гробници. Множеството изглеждаха в по-лошо състояние от онези, които вече бяха обходили, но имаше една, която изглеждаше почти непокътната, поне отвън. Непрекъснато притегляше вниманието й, макар София да я побутваше към най-близката.

— Ето онази — каза Ета и усети как по гръбнака и пролазва странна тръпка.

— Добре — съгласи се София и свирна с уста, за да повика пазителите.

Ако не друго, Ета се оказа права за едно — гробницата действително бе в по-добро състояние от останалите.

Основната зала бе дълга, стигаше чак до отсрещната стена и бе украсена с пет бюста на мъже и жени. Бюстовете гледаха към нишите в стената, които също бяха повече на брои, отколкото в разгледаните досега гробници. Като видя, че са разпечатани и вътре няма нищо освен прахоляк, София тръгна по тесните стъпала вляво от входа и едва не си пукна главата в изрисувания каменен таван. Ета я последва, но побърза да се опре в стената за равновесие.

София огледа набързо втория етаж и продължи към третия, а устните и се свиха отвратено. Защо? Защото астролабията с нечуваните й сили не я чакаше насред залата, та да се спъне в нея?

Ета спря на втория етаж и остави пазителите да я подминат. Глухите им гласове отскачаха от стените и се връщаха към нея и тя усети как в корема и отново се загнездва остро чувство на безпокоиство. София като че ли им вярваше безрезервно, но на Ета и се искаше да им бе наредила да изчакат отвън, при камилите.

Малко прозорче пропускаше топла светлина, която заливаше тясното помещение. Ета пристъпи вътре и поспря за миг, колкото да укроти бесния ритъм на пулса си. Надникна през прозореца, огледа се за някакъв знак от майка си.

А когато се обърна, се оказа лице в лице с кичесто дърво.