Читать «Пасажер» онлайн - страница 218

Но колкото повече се взираше в компаса, толкова по-наивни и се ваха тези планове.

^Хасан я бе предупредил, че пустинята не обича самотните пътешественици. Дори и с компас лесно можеше да се изгуби, да отмалее от жажда и глад и да скита без посока, докато някои я намери или пък загине. Ета бе градско чедо — оцеляването в пущинака не бе сред силните й страни. Нямаше да се справи без София и пазителите с техните знания и провизии.

А краиният срок бе твърде близо, за да губи време в размисъл. През цялото време бе разчитала, че ще разбере как да използва астролабията, за да създаде проход към своето време, ще изненада хората на Аирънуд, които държаха майка и, и ще я измъкне от лапите им, но положението вече не изглеждаше толкова просто.

Как щеше да се добере до астролабията, да я измъкне от София и пазителите, преди да я изпреварят? А сетне да крие, че не възнамерява да я върне на Аирънуд, достатъчно дълго, че да спаси Роуз? Умът и запрехвърля проблема, започна да го разделя на тактове, да изпитва темпото и ритъма, докато накрая се спря на единствената възможност.

Единственото решение бе да привлече София на своя страна. Да я направи свои съучастник не само за унищожаването на астролабията, но и за да измами Сайръс. Ета би могла да настоява за сделка — да заяви, че иска първо да види майка си и едва след това ще му даде астролабията. А дали майка и вече нямаше някакъв план за действие?

Или... Все повече започваше да се замисля дали изходът от всичко не бе смъртта на Сайръс. А също и че вероятно на нея ще се падне отговорността да нанесе смъртоносния удар.

При тази мисъл буквално и призля. Вярно, че майка и деистваше безмилостно, но Ета никак не бе сигурна, че тя самата е в състояние да прибегне до такъв ход. И да, Сайръс бе виновен за смъртта на Алис и това би трябвало да я накара да копнее за отмъщение. Но не беше така.

А и как се очакваше да се справи с останалите пътешественици? Онези, които Айрънуд несъмнено бе оставил да пазят Роуз?

Легнала в тъмнеещата стая, Ета си припомни думите на майка и, онези от първото писмо: „Краят трябва да е окончателен“.

Окончателен. В смисъл на. унищожение? Дали не трябваше да направи онова, което майка и и дядо и не бяха Успели да направят — да унищожи астролабията, без да я използва? Сега, когато знаеше как разсъждава майка и, започваше да се пита дали Роуз изобщо очакваше да бъде спасена — дали тези думи, досущ като последните думи на Алис, не бяха предназначени да я утешат, да я насочат, да я успокоят, че това е правилното решение?

Прободе я неописуемо чувство на ужас.

Не мога да изгубя и мама. Не и сега, когато искаше да я разпита за толкова много неща за семеиството им. Не и когато искаше да посети толкова много места с нея. Ако изгубеше и майка си, какъв смисъл имаше изобщо да се връща в Ню Иорк и своето време, към онова, което бе останало от някогашния и живот?

Щеше да унищожи астролабията само в краен случаи. Таеше надеждата, че ще да успее да придума София, да я убеди да се върне с нея в неиното време и да избяга от Аирънуд завинаги. Така щеше да може да използва астролабията, стига да разбере как, и да създаде проход право към своето време, без да се налага да търси онзи на Бахамите, който водеше към музея.