Читать «Пасажер» онлайн - страница 216

Един от пазителите намери грубо изсечен в земята кладенец. София преведе думите му — останал бил още от римско време, когато

Римляните пътували до Палмира, а днес се използвал от малкото едуински племена, които все още населявали пустинята. Водата бе застояла и миришеше тежко, очевидно остатък от отдавнашен дъжд, но конете пиха, докато не остана и капка, а сетне трябваше да продължат нататък.

Нямаше сянка, нямаше вода, нямаше абсолютно нищо освен някоя и друга древна, полуразрушена построика в далечината. Когато прахолякът слегнеше, Ета виждаше на разстояние от стотици мили във всяка посока. Въздухът трептеше от горещината и искреше като при входа на проход. Уви, твърде скоро мисълта да търси проход в тази пустош и се стори прекалено потискаща, а и бе твърде уморена и схваната, за да се оглежда. Слънцето пареше кожата и въпреки робата и булото.

Точно когато бе на път да се примири, че София ще ги принуди да яздят през цялата нощ, в далечината изникна групичка бледи, ниски сгради.

— Карятеин — обяви София с видимо облекчение и избърса потта от лицето си с ръкав.

— Колко още има до Палмира? — попита Ета и с мъка се свлече от мокрия кон. Бедното животно едва си държеше главата изправена и видимо затрепери, когато Ета и пазителят го освободиха от тежестта си и тръгнаха пеш към селцето.

— Около един ден път на север — отвърна София. — Искам да продължим веднага щом си набавим вода, но нашите славни пазители смятат, че трябва да опитаме да заменим конете за камили.

На Ета подобно решение и се струваше доста разумно — камилите бяха в състояние да издържат дни наред без вода.

— Как се казват?

— Камилите ли? Откъде, по дяволите, да знам?

Тя шегуваше ли се?

— Пазителите! — Ета посочи двамата мъже, които си говореха тихичко на няколко крачки пред тях.

— Защо? Да не си решила да им пишеш благодарствени писма?

— Всъщност няма значение — изсъска Ета през стиснати зъби.

И без това я вълнуваха далеч по-важни неща. Майка и. Астролабията. Николас. Дори дебютът. Онзи познат пламък припламна в сърцето и при мисълта за цигулката и мигом изпепели страха и опасенията, че с майка и са обречени на вечно бягство. Искаше да свири — отчасти заради Алис, а също и заради Николас, които така искаше да я чуе, но наи-вече за да може отново да вземе бъдещето си в свои ръце, да решава сама.

В Карятеин бяха наизлезли мъже — разговаряха помежду си, пушеха наргилета, зяпаха залеза. Привлякоха нечии и друг любопитен поглед, докато следваха единия от пазителите през лабиринта от избелени от слънцето улички към кервансарая, както го нарече София, или иначе казано, хан, предлагащ подслон за уморени пътници и техните животни.

А също и вода. Чиста, прохладна вода. Ета облиза напуканите си устни. Изпила бе последната глътка вода от мяха преди повече от час.

— Чух мъжете да споменават някакви горещи минерални извори. Като че ли надушвам сяра, а ти? — обади се София и подуши вечерния въздух.

— О — отвърна любезно Ета, — аз пък реших, че миризмата се носи от теб.

София й се усмихна злобно.

— Жалко, че няма да можеш да се поосвежиш. Изглеждаш така, сякаш теб сме яздили до тук — просъска тя.