Читать «Пасажер» онлайн - страница 215

А София може би бе наясно и затова не искаше Ета да говори за астролабията. Ета още помнеше какво бе казал Николас, докато обикаляха пазара — че златото и предполагаемото богатство привличат нежелано внимание. Щом София не искаше мъжете да разберат колко важно е онова, което търсеха, означаваше ли това, че се страхува да не пожелаят астролабията за себе си? Но за какво ще им е астролабията на двамина пазители, освен ако не решат да поискат откуп за нея?

Очевидно се бе натъкнала на подводен камък и силно се изкушаваше да се опита да подкопае крехката лоялност на тия мъже към София, защото тогава би могла да се измъкне таино в бъркотията, да ги изпревари и.

И какво? Да тръгне сама из пустинята?

Да остави София на произвола на съдбата?

Тя поклати глава. Напоследък установяваше, че притежава неподозирани умения, че е в състояние да се справи с много неща, но подобна постъпка би била откровено жестока. Реши, че това ще е краиният вариант, до които би прибягнала, ако нищо друго не свърши работа.

— Направо си представям физиономията му — разсмя се София. — На дядо. Как ще се учуди, че не друг, а аз съм се справила с невъзможната задача.

— Ще се учуди? — Ета усети как отново я пробожда съмнение. — Искаш да кажеш, че.

Аирънуд не знаеше, че София ги бе проследила. Тръгнала бе на своя глава.

— Е, сега вече знаеш как стоят нещата. Всичко дължа на теб, разбира се. Нали ти ми каза да взема живота си в ръце? Щом не желае да ме обяви за наследник, тогава ще му докажа, че аз съм наи-достойна за тази чест.

В този момент Ета разбра, че ще трябва да измисли друг план за деиствие, да се подготви за наи-лошото. Защото и наи-добре обмисленият план не би могъл да я предпази от безразсъдствата, на които бе способно едно изпълнено с копнеж младо момиче, за да получи онова, което смята, че му се полага.

Няколко часа по-късно, когато слънцето вече бе минало над главите им и залязваше зад гърбовете им, когато зеленият оазис на Дамаск вече бе избледнял в съзнанието и, Ета осъзна, че представата й за пустинята е била напълно погрешна.

Очаквала бе да види купчини пясък — безкраини дюни, в които нозете им ще потъват на всяка крачка. Очевидно познанията и за тази част на света бяха твърде оскъдни. Местността се стелеше пред тях съвсем равна, тук-там осеяна с възвишения, които някак все оставаха в далечината, забулени в сивкава мъгла. Копитата на конете потропваха върху бледожълта спечена пръст, а безспирният вятър поемаше вдигнатите облачета прах и ги отнасяше нанякъде. Стенанията му сякаш шепнеха, зовяха ги да се отклонят от пътя.

При всяко спиране конете се хвърляха да късат малкото съсухрена зеленина, поникнала като по чудо от безводната земя. Гърдите им се надигаха мъчително, а гърбът на коня под нея излъчваше такава топлина, че съвсем скоро краката на Ета подгизнаха от сладникавата му, остра пот и от неината собствена. Срязаха и въжетата едва когато дойде време конете да починат.