Читать «Пасажер» онлайн - страница 209

— Звучиш все едно си се предал — укори го тя. — Предстоят ти още толкова неща! Няма да умреш на това легло, няма да ти позволя!

Дробовете му свиреха шумно при всяко вдишване и издишване, а езикът му отказваше да изрече думите. Съпротивляваше се с всички сили да се противопостави на сребристия, копринен зов на безпаметния сън. Силите му гаснеха, теглеха го надолу против волята му. Волята му бе безсилна. Искаше да се бори, да се вкопчи в живота, докато пръстите му се охлузят до кокал, но твърде често бе виждал лицето на смъртта, за да повярва, че би могъл да и се изплъзне. Колкото и да хитрува човек, колкото и късмет да има, колкото и рани да преживее, рано или късно треската го поваляше. Но ако изобщо имаше причина да се бори, то тази причина бе Ета.

Обзе го смъртно изтощение, толкова дълбоко, че дори страстната й целувка го прогони само за миг.

— Няма да те оставя тук — зарече се тя. — Обещай, че ще се бориш.

— Обичам те — колкото и малка утеха да можеше да донесе истината в този момент, искаше да я изрече гласно. — Безумно. Колкото и да е неуместно.

— Обещаи — настоя тя и Николас усети как го парва сълза, как се плъзва по бузата му. Ета трепереше и тои я притисна до себе си, опита се да я утеши с прегръдката си. Никога не бе усещал така остро зловещата примка на времето — искаше да и каже толкова много неща, но миговете изтичаха един след друг.

— Но ти ще живееш. трябва да живееш — продължи тои. — Мисля, че знаеш. истината е. че исках да доида с теб. Да видя дома ти. Да открием място, където да можем да бъдем заедно.

— Това място ни чака — отвърна тя. — Просто трябва да тръгнем.

О, тези думи, как пронизаха сърцето му!

— Ще се сещаш ли за мен, когато свириш на цигулка? — попита тои тихо. — Понякога. не винаги. не е нужно да е често. Или когато се случи да чуеш морето. спомни си. съжалявам, че не те чух да свириш. поне веднъж.

— Николас — гласът и се извиси рязко и тя обгърна лицето му с длани, изтегли го насила от стръмната, тъмна пропаст, — ако умреш, никога няма да ти простя. Не ме интересува дали съм себична, просто няма да ти простя. Бори се.

Любовта е себична, нали така? Тласка почтени хора да вършат нередни неща. Увива те като пашкул, отделя те от останалия свят, заличава времето, разума. Кара те да отричаш неизбежното. Кара те да копнее за ума на другия, за тялото му, кара те да вярваш, че заслужаваш да притежаваш сърцето му, да си извоюваш място в него.

Ти ми принадлежиш — помисли си тои, впил очи в Ета — и аз на теб.

— Кажи ми... само едно нещо... за твоето време... — едва успя да пророни той.

— Каквото поискаш.

— Помниш ли. онази двойка в Лондон, в станцията?

— Дето танцуваха? Какво за тях?

— Щяхме ли. и ние да можем. да танцуваме така? — дишането му се накъсваше все повече. — В твоето време?

Ета се усмихна тъжно.

— Да.

— Така си и мислех. Ще останеш ли. докато спя.?

Ета целуна бузите му, клепачите, челото и Николас усети как сърцето му пламва. Дишането му се забави, сърцето му прошепна неясно извинение. бавното туп туп туп в ушите му напомняше за звука на руля, когато променяше курса на кораба. Постепенно забавяне, а сетне.