Читать «Пасажер» онлайн - страница 211

— Да не мислите, че съм толкова глупав, та да не потърся първо там? — изсумтя ядно Хасан. — Не се е връщала там. А ако се е връщала, е било само за да си прибере нещата.

Ледената тръпка проникна и във вените му. Нима бе тръгнала без пари, без дори да вземе малкото им останали провизии?

Не, не е възможно да е тръгнала сама. Не и по собствена воля. Някои я бе отвлякъл, принудил я бе против волята й, откраднал я бе...

С огромни усилия Николас издърпа крака от завивката, без да обръща внимание на болките в раната.

— Трябва да разпитаме. Може някой да я е видял да тръгва.

Едва ли щеше да има резултат, но с друга възможност не разполагаха.

Хасан кимна и изстреля някакъв въпрос към мълчаливия белокос лекар. Онзи измърмори нещо със спокоен глас и Николас мигом кипна. Нима този човек не разбираше, че трябва да се реагира със светкавична бързина? Защо се запътваше към вратата с такава бавна крачка, вместо да се затича?

— Спокоино, приятелче — обади се Хасан и натисна Николас да легне обратно. — Сега ще се върне.

Лекарят действително се върна — след десет мъчителни минути. По петите му крачеше млад мъж — онзи, когото Николас бе наблюдавал да накъсва стари чаршафи за превръзки — със сведена глава и сплетени ръце.

Младият мъж заговори без втора подкана — отговаряше с готовност на всички въпроси на Хасан. Когато Хасан вдигна ръка, сякаш да попита „колко висок“, и последната капчица от търпението на Николас се изчерпа.

— Какво казва?

Тъмното лице на Хасан бе пребледняло.

— Казва, че я е видял да напуска този wan — тоест този коридор, но я пресрещнала друга жена. Западнячка като Ета. А сетне двама мъже я извели навън.

Николас изгледа гневно момчето.

— Защо не е съобщил на някого?

— Решил, че жената и е роднина — поясни Хасан, макар и на неговото лице да бе изписан гняв. Сякаш цветът на кожата бе достатъчен белег за роднинство.

— Как е изглеждала жената? — попита Николас.

— Млада — колкото мен или вас. С кафява коса, по-тъмна от косата на Ета. Очи като... тъмни очи. Казва, че я е видял да поглежда безкраино малък златен часовник, какъвто никога не бил виждал — Хасан натърти последните думи и го погледна многозначително.

Гневен спазъм сви и без това сгърчения от болка корем на Николас. Тои стъпи на хладния под и си пое дълбока глътка въздух. Днес няма да тръгна с теб, Смърт... Щеше да надвие слабостта в тялото си, да я нахрани с гняв, докато не намереше Ета или докато тялото му не му изневереше.

— Знаете ли коя тази жена, baha'ar?

Вместо да отговори, Николас се обърна към него с въпрос:

— Знаете ли как да направите хубав възел?

— Зная — отвърна Хасан и челото му се набръчка от изненада. — Но защо?

— Защото — отвърна Николас, втренчил поглед в настлания с плочки под, по който пълзеше утринната светлина — ще трябва да ме завържете за коня.

ДВАДЕСЕТ

Ета рязко доиде на себе си, но не заради друсането на галопиращия кон, нито заради болката от впитото в китките и въже. Събудиха я прохладната утринна мъглица и уханието на портокалов цвят, понесено от ветреца.

Отвори лекичко едното си око и мигом и се догади — от люшкането на седлото и от влажното, горещо тяло зад гърба и. Всеки път, когато усетеше чуждия дъх в тила си, стомахът и се усукваше в такт с пулсиращата болка в дясното слепоочие. Ръцете и бяха вързани, та не можеше да опипа главата си, но беше сигурна, че цицината е поне с размерите на планината зад тях.