Читать «Пасажер» онлайн - страница 207

Напълно в неин стил бе да вижда, че Николас чезне пред очите и и да отрича докрай.

— Не бях честен с теб. И не искам да чакам повече.

Ета се отдръпна леко, но тои задържа ръцете и, та да и послужи като опора.

— Неслучаино те последвах в прохода. Тревожех се, признавам, понеже имаш навика да привличаш опасности и неприятности, но. Когато Аирънуд те отпрати онази нощ и ти отиде да си легнеш, старецът договори нови условия с мен. — Гърлото го болеше ужасно, а режещата болка под ребрата го караше да изпуска нишката на мисълта си. — Условието бе да тръгна с теб, да те придружа и да гарантирам, че няма да се опиташ да избягаш с астролабията или да му извъртиш някакъв номер. Намеренията ми бяха да му върна астролабията, Ета, независимо дали си съгласна, или не. В замяна Сайръс обеща да ми предостави имотите си в Карибите, огромно богатство. Сега вече знам, че огромното му богатство изобщо няма да съществува, щом смята да промени миналото и да създаде ново бъдеще.

Ета поклати глава и пръстите и пуснаха неговите. В продължение на няколко минути му се струваше, че се кани да заговори, но навярно изражението й се дължеше на играта на свещите.

— Кажи нещо — прошепна Николас. — Моля те, кажи, че ме презираш, задето скрих истината, че никога няма да ми простиш. Каквото и да е, само не крий мислите си от мен.

— Ще кажа — отвърна тя равно, като го изгледа изпод падналия на челото и кичур коса. — Веднага щом измисля как наи-лесно да ти изтръгна сърцето и да го изям.

Николас изненадано се изсмя, макар смехът му да прозвуча съвсем немощно.

— Ще ми се да можеше. Тъкмо ще видиш колко е жалко и окаяно, как още от първия миг, в който те видях, ти принадлежи абсолютно.

Ета стисна очи и се извърна, за да скрие изражението си — сякаш би могла да го скрие, сякаш не я познаваше достатъчно.

— Не искам да. да говориш такива неща, понеже ти е гузно, задето си крил от мен. Признавам, че бих предпочела да ми беше казал от самото начало. Но аз също дълго крих, че не възнамерявам да дам астролабията на Аирънуд. А и в краина сметка още нищо не си направил.

— Но те излъгах. — Николас не можеше да проумее реакцията и. Приготвил се бе за неизбежната и студенина, за омразата и. А сега не смееше да диша, за да не наруши магията.

— Но нали знам защо си го направил. Знам, че с толкова много пари ще можеш да си купиш кораб, да си осигуриш нов живот. А аз точно това искам за теб — да имаш нещата, които заслужаваш. Да ги имаш и да не се чувстваш виновен как си ги получил. Каза ми истината и това е достатъчно. Няма нужда да я подправяш с поезия, за да смекчиш удара.

— Парите не бяха единственият ми мотив. Искам да го знаеш. Вярвах, че дължа на Джулиън да довърша започнатото, и исках... Исках да съм с теб. Да те защитавам.

— Николас...

Истината бе, че ако Ета не му беше толкова скъпа, Николас щеше да се откаже от сделката. Дори огромното състояние на Аирънуд не бе достатъчно, за да го изкуши.

Но не бе очаквал, че и неините чувства са толкова силни — не бе очаквал, че толкова вярва в него, че така го цени. А тои, глупакът, не бе повярвал в чувствата и, в обичта и към него. Защото това наистина беше обич. Неговата обич — споделена. Тази мисъл го връхлетя с пълна сила, изпълни вените му едновременно с болка и облекчение.