Читать «Пасажер» онлайн - страница 210

Не, не така.

Не с шепот, моля те, Господи, не с шепот, а с вик. Длъжен бе да приключи това пътешествие, преди да се впусне в следващото.

— Бори се — прошепна отново тя и топлият и дъх облъхна ухото му.

Заради теб — отвърна бавният ритъм на сърцето му, — заради мен.

Смътно усети, че Ета се отдръпва — потънал бе някъде между съня и огнения ад на треската. Не чувстваше ръцете си, та да ги протегне към нея, а краката му бяха като посечени — не беше в състояние да ги помръдне. Усеща е единствено болката, която ту пронизваше тялото му с нажежени шишове, ту захващаше да пулсира мъчително в черепа му.

Спа дълбоко с ярки, парещи сънища. Сънува къщата на „Куин Стриит", коридорчето между кухнята и таината врата към трапезарията, по което минаваше, за да сервира на семеиството. Гледай да не ни се мяркаш. Гледай да не се показваш. Гледай да мълчиш. Сънува ръцете на майка си — колко странно, че си припомни формата и тежестта, и докосването им, когато лицето и бе потънало в забрава. Сънува розовите белези и следите от изгаряния, доказателство за безкрайните часове в кухнята.

Майка му обичаше да го докосва — да натъкмява ризата му, да го гали по косата, да бърше мръсотията и кръвта от лицето му. Помнеше тези ръце, деформирани, мазолести, но топли и винаги готови да откликнат.

Сънува, че е запалил къщата, та да изгори до основи, и се е облекчил върху пепелта.

Така че здравата се стресна, когато върху лицето му плисна струя топла вода.

— Baha'ar! Събудете се! Ах, глупако! — крещеше Хасан, а гласът му звучеше почти неузнаваемо. Удари гърдите му с разперена длан и придружи жеста си с възклицание, навярно възгруба ругатня, понеже сериозният лекар, застанал наблизо, буквално зяпна.

Мъглата в главата на Николас рязко се стопи, макар да продължаваше да се чувства като изцедена мокра дреха, просната да съхне на слънце. Всички мускули в тялото му възнегодуваха, когато се надигна и се облегна на стената.

— Какво има? — изграка той. — Защо крещите като...

— Глупако! — излая отново Хасан. — Какво сте й казали?

Дъхът на Николас секна.

— На Ета?

— Че на кого другиго? — викна Хасан. — Защо сте и казали да тръгне?

В този миг Николас разбра, че ще оцелее, пък било то само за да има удоволствието да я удуши със собствените си ръце. Освен това признаваше, че донякъде му беше неловко заради снощната сцена.

— Първо, трябва да знаете, че е дяволски трудно човек да я накара да направи каквото и да било. Казах и да ви помоли да тръгнете с нея, казах и да тръгне още призори. — В момента беше утрин, ранна утрин, слънцето още не беше изгряло. Тъмнината отстъпваше с всяка изминала секунда.

А гневът му — дежурната му, неизменна реакция — отслабваше заедно с нея. Ета бе импулсивна, вярно, но не беше толкова безразсъдна, че да тръгне сама в пустинята. А дори да и хрумнеше подобно нещо, откъде би могла да си набави кон? Откъде ще знае накъде да върви? Не говореше местния език, нямаше карта.

По гръбнака му пролази студена тръпка.

Потърсихте ли я в къщата?