Читать «Пасажер» онлайн - страница 208
Александра Бракен
Дръпна я към себе си, докато спря да се съпротивлява и се сгуши до него.
— Дали все пак малко поезия няма да те убеди? „Душите ни приветствам с добър ден“ — започна тои, макар да не помнеше как точно продължава стихотворението. — „Те будни са — без страх една от друга. Светът, от сетивата отделен, поставя ги на любовта в услуга“9
— Мда, очевидно си много болен — прекъсна го тя, но Николас не беше приключил. Готов бе да отложи съня с още няколко мига, заради тези последни, така важни секунди. Щом собствените му думи не можеха да я убедят, може би думите на Дън щяха да успеят.
— „Търси, моряко, странни брегове, стар свят, разкриваи нови светове — ний двама свят в едно сме, неделим на две“
— Да знаеш, че очаквам още един рецитал, когато се оправиш — опита да се пошегува тя, но гласът
— Чуи ме — подхвана решително Николас, макар думите му да започваха да се сливат. Горещината, която го заливаше в неино присъствие, в съчетание с пламналата му кожа бе достатъчна, за да го възпламени. — Достатъчно се забави. Помоли Хасан да те заведе в Палмира още утре сутринта. Пътуването ще е дълго и трудно, но знам, че ще се справиш. И знам, че в краина сметка ще вземеш правилното решение. Сигурен съм, че сърцето ти ще ти подскаже верния път.
— Не — възрази тя. — Няма да тръгна без теб.
— Не можеш ли поне този път да ме послушаш? Знаеш какви са залозите. Трябва да заминеш.
— Ти си ми партньор — гласът и се извиси. Николас я притисна по-силно. Усещаше, че е разстроена, но само защото долавяше истината в думите му, истината за съдбата му. — Да не си посмял да ме изоставиш точно сега. Отказвам да тръгна без теб. Отказвам да те изоставя.
— Не можеш да се върнеш назад. Трябва да продължиш напред, оттук нататък трябва да вървиш само напред.
Ета се надигна на лакът, за да го погледне в очите. В бледите и мигли блестяха сълзи, но тя примигна сърдито и не им позволи да се търкулнат. На лицето и се изписа подновена решителност и в този момент Николас разбра — разбра защо Ета бе в състояние да възпламени и двете противоположни страни на характера му — джентълмена, които копнееше да и засвидетелства цялата си почит, и негодника, който искаше да я има на всякаква цена.
— Представям си колко неудобно ще се почувстваш, когато оздравееш и ти припомня как си ми рецитирал стихове — подкачи го тя. — Явно мъжете от осемнадесети век са невероятно сантиментални.
— Всъщност... — Николас се напъна да изрече думата с пресипналото си гърлото. Главоболието му се бе засилило с ускоряването на пулса. Искаше да я държи в обятията си и да мълчи, да усети отново меките и извивки в тези последни часове, които му оставаха. — Не зависи от мен.
