Читать «Пасажер» онлайн - страница 206

Николас затвори очи и зачака. Отвори ги едва когато чу познатите стъпки на Ета да бързат по застлания с плочки под. Навън беше тъмно, денят преминаваше в нощ. Около него блестяха свещи, топлеха леглото му с пламъка си. Замисли се за онази нощ, за изражението на любимото и лице, впило поглед в него, и гърдите му се свиха.

Стъпките и замряха и Николас се досети, че навярно изглежда ужасно. Болката, изписала се на лицето и, го прободе като кинжал, закопня някак да я заличи. Жадуваше за една последна усмивка, преди да й каже истината.

— Хей, може ли една целувка? — прошепна той.

Ета неволно се усмихна и бавно приседна на пода, за да може да притисне меките си хладни устни в неговите. Когато се отдръпна, ръцете и така и не се отместиха, погалиха скулите му, челото му, главата.

— Къде съм? — промълви той и се прокашля.

— Кеимар, болница в Дамаск — отвърна тя тихо и подви нозе под себе си. — Исках да те отведа обратно в къщата, но Хасан не посмя да пусне непознати. А на теб спешно ти трябваше лекар.

Николас направи гримаса и тя се засмя.

— Хасан не се отделя от стаята ти, стои на пост пред вратата. Отказва да ме пусне. Налагаше се да се промъквам в нощта.

— Сама? — тои я изгледа възмутено, но тя не му обърна внимание.

— Само че ме хвана и ме завлече обратно в къщата. Спиш от близо два дни.

Два дни. Мили боже. Значи им оставаха само три дни до крайния срок? Сърцето му трепна уплашено — от страх за другата жена, виновницата за тази лудешка надпревара.

— Хванаха ли мъжете?

Ръцете и застинаха и тои се надигна жадно, за да не се отдели от пръстите й.

— Не. Съжалявам. Мислиш ли, че бяха пазители?

Явно да, щом са следели Роуз, преди да се сблъскат с друга, също толкова важна плячка — Ета. Дявол да го вземе, не бяха изкарали и един ден, преди да ги хванат. Излизаше, че е напълно безполезен като защитник.

— Съжаляваш, че ме раниха, а не че хукна след нея — изтъкна Николас, благодарен, че гласът му не издава вълнението му. — Наистина ли беше Роуз?

— Да. Собствената ми майка се опита да ме убие — Ета поклати глава. — Нямам търпение да й кажа.

— Каза ли ти нещо?

— Само че никога няма да допусне Сайръс или някои си Хенри да получат астролабията — каза Ета. — Дори не успях да и обясня, че нямаме никакво намерение да им я даваме.

Аха.

Явно моментът бе настъпил. Съзнаваше, че я бе повикал не само защото копнееше да я види, а защото бе краино време да каже истината.

Но сега, когато Ета бе с него, Ета с прекрасното лице и благородното сърце, усети, че му се иска да отложи момента.

Няма друг начин — каза си. — Единственият път е право напред.

Ета дръпна одеялото и освободи ръцете му. Възползваики се от дългоочакваната свобода, тои взе ръцете и в своите и ги притисна до гърдите си. Знаеше, че Ета долавя препускащия ритъм на сърцето му.

Веждите и рязко се сключиха. Изглеждаше безкрайно уморена, а Николас чудесно знаеше кой е виновен.

— Какво има?

— Трябва да ти кажа нещо — започна тои. — И трябва да ме изслушаш докрай. Важно е.

— Не може ли да почака до утре? — възрази тя. — Трябва да почиваш...