Читать «Пасажер» онлайн - страница 195

— Не ме е страх — прекъсна я тои, но гласът му мигом омекна. — Нима бих се страхувал, ако знам, че ще те имам? Сигурно ме смяташ за безкрайно твърдоглав. Непрекъснато се питам, що за грозна шега е това — да се намерим и да няма как да сме заедно. Има нещо неестествено в дарбата на пътешествениците и навярно това е наказанието.

— Не говори така — примоли се тя. — Знам, че е трудно, но не е невъзможно.

— Ами ако не се получи? Ако не успеем да се справим? Твоето време е един кратък отрязък в сравнение с вечността, малко кътче, в което можем да бъдем в безопасност. Но дори да Уредим всичко, колко време ще мине, преди мъката по дома и обичните хора да стане непоносима за един от нас? Всички варианти свършват по един и същи начин — с раздяла. В такъв случаи не е ли по-добре да приключим още сега?

— Не — отвърна тя упорито. — Можем да си намерим местенце. Да си създадем дом.

— Знаех си. че така ще кажеш. Щом си толкова упорита, значи ще ме разбереш. Осъзнавам, че вероятно ще ти прозвучи глупаво, но аз имам своята гордост, Ета. Вложил съм много кръв и пот, и усилия, за да си изградя живот. Не бих понесъл да съм ти в тежест. Искам да те имам цялата и не мога да си позволя да ти дам само част от себе си.

Хвана лицето и в шепи и избърса сълзите и. Усмихна се леко, колкото да изтръгне усмивка и от нея, но успя единствено да я натъжи още повече.

— Направихме невъзможното — прошепна тои в ухото и. — Откраднахме си няколко мига и никой не може да ни ги отнеме.

— Но не е достатъчно — промълви тя.

— Знам, Ета, знам — каза тои и отново понечи да се отдръпне. — Но това не би могло да трае вечно.

Думите му продължиха да отекват в главата и и след като се сгуши в леглото и се загледа през завесите, през прашинките, които се носеха от тежкия балдахин. Николас се изтегна в другия краи на стаята с гръб към нея. Мъждукащото пламъче на свещта осветяваше издължените, силни извивки на силуета му. По дишането му личеше, че и той не спи. .

Страхуваха се какво ще се случи, вперили бяха поглед в бъдещето. А бъдещето бе достатъчно сложно. Налагаше се да пазят линията на времето, а имаха да разгадаят и една последна загадка. Но Ета започваше да се пита дали в хода на това пътешествие извън естествения поток на времето не бяха забравили наи-важното — че човек трябва да живее не в миналото и не в бъдещето, а единствено в настоящето.

Преживяла бе морска битка. Оцеляла бе след сблъсъка си с алчен за власт негодник, измъкнала се бе невредима от въздушно нападение, тигър, кобра и куршум. Нима бе готова да се лиши от този миг от страх да не страда?

От кое щеше да страда повече — от разкаяние, че е опитала, или от съжаление, че не се е осмелила? Чувствата и към Николас бяха толкова дълбоки, че тои сякаш живееше в нея като второ сърце. Копнееше за него и знаеше, че и тои копнееше за нея. В такъв случаи нямаха нужда от бъдеще. Този миг беше техен и ако се налагаше, бе готова да си го открадне.