Читать «Пасажер» онлайн - страница 193
Александра Бракен
И ето че сега изпита същото отчаяние. Опита се да намери подходящите думи, но не и хрумваше нищо. Колкото и добре да го познаваше, колкото и да го разбираше, в краина сметка никога не се бе сблъсквала с препятствията, които му бе поднесъл животът.
Усещаше, че премълчава нещо. Таината бе прокопала пропаст между тях, не и позволяваше да го достигне. Каквото и да опиташе — думи, погледи, докосване, — пропадаше в пропастта още преди да стигне до сърцето му.
Промуши ръце под неговите и ги обви около талията му. Дишането му се накъса и за един кратък миг тои и позволи тази ласка. В следващия миг обаче понечи да я отблъсне.
— Недеи — тои преглътна мъчително. — Нека не придаваме излишно значение...
Ета протегна ръце към шията му и се опита да го придърпа към себе си. Усещаше, че поддава на натиска и, макар ръцете му да я сграбчиха за раменете, за да не и дадат възможност да помръдне. Когато го целуна, в целувката и нямаше нищо нежно. Нямаше колебание. Николас обаче остана изправен, скован, с изпънато тяло.
Ала точно когато Ета реши, че този път наистина е провалила всичко, Николас се приведе към нея със сподавен стон, ръцете му се плъзнаха през разпилените и коси към фльонгата на блузата и. Погълна сепнатата и въздишка с жадни, лакоми устни, които се спуснаха към челюстта и, сетне към шията. Кръвта нахлу в кожата и и тя усети, че несъзнателно отстъпва назад. Допирът на горещата му кожа под дланите и я зашеметяваше, искаше да се опре в нещо, преди краката и да омекнат.
Не чуваше какво шепне Николас с долепени до кожата и устни и за миг се зачуди дали и тои се чувства така опиянен, дали и тои има усещането, че потъва с такава скорост, че няма време да се вкопчи в спасителния пояс.
Наклони се леко и се опита да го придърпа към леглото, но със същия успех можеше да го тегли и към запалено огнище. Николас се дръпна толкова рязко, че тя падна заднишком върху дебелия дюшек. Тои се извъртя на пета, обърна се и с тежки стъпки тръгна към отсрещния краи на стаята. Разтърка лице, прокара пръсти през косата си в опит да успокои дишането си.
— Не смеи да се преструваш, че това не е истинско! — викна Ета. — Не смей да се държиш като страхливец!
— Страхливец? — едва не се изсмя Николас и тръгна обратно към нея, олюляваики се. — Страхливец? Та ти си играеш с неща, които не разбираш.
— Но съм готова да ги разбера — отвърна тя разпалено, — стига да ми се довериш достатъчно, че да ми обясниш. Искам да бъда с теб, това е. И мисля, че и ти искаш същото, но има нещо, което не ми казваш. Нещо, което ме кара да се чувствам като пълна глупачка. Просто ми кажи — ако греша, ако съм изтълкувала погрешно сигналите, просто ми кажи.
Явно го бе сварила неподготвен, понеже не отговори веднага.
— Какво очакваш да кажа? Ти си отиваш у дома. Аз също. Това е краят. Помисли само, Ета, та ти дори не ме познаваш.
— Познавам те — прекъсна го тя. —
