Читать «Пасажер» онлайн - страница 194

— А аз зная, че нямаш никакво намерение да върнеш астролабията на Аирънуд — изтърси тои неочаквано. — Че си въобразяваш, че можеш да му избягаш.

Заля я странно, отчаяно чувство за облекчение, че истината наи-после бе изказана гласно.

— Мога да я намеря и мога да спася майка ми.

— А аз? Очакваш да те пусна да си тръгнеш, при положение че знам на каква опасност ще си изложена? — тои се приведе, за да я погледне право в очите. Наи-после стената бе рухнала. Наи-после виждаше чУвствата му, изписани съвсем ясно на лицето му, същите чувства, които терзаеха и нея. Умора, отчаяние. — Канеше се да ме изоставиш, нали, без да ми кажеш?

— Не! — викна тя. — Не! През цялото време търся някакво решение — не искам да се налага да се откажеш от живота си.

— И какво е това „решение“? Да се върнеш с мен? Дори да успеем да се изплъзнем на стареца, какъв е смисълът? Ще трябва непрекъснато да се крием. Дори да издържиш дългите ми отсъствия, съществуват закони, Ета, строги закони и тежки затворнически присъди срещу подобни съюзи. Не само в Америка, но и в целия свят. Аз мога да понеса срама да бъда заклеимен като престъпник, но от теб не бих поискал такова нещо. Отказвам да излагам живота ти на опасност, след като зная, че предразсъдъците на хората са толкова силни, че могат да решат да прибегнат до саморазправа.

Ето, получила бе желания отговор.

А си мислеше, че не би могла да се почувства по-глупава и наивна.

Но се оказваше, че не знае нищо. Нищичко.

— Ета... — подхвана Николас. — Не исках да прозвучи така грубо. Виждам, че не си знаела. но това е единствената реалност, която познавам. Цял живот ми се е налагало да живея по тези правила. Ако смяташ, че има начин да ги заобиколим, кажи ми. Не виждаш ли? Не усещаш ли колко силно те желая? Признавам, че съм егоист, наи-големият егоист, когото си срещала, но съм готов да отговарям пред Бог и пред всеки друг, които се опита да застане на пътя ни, стига да знам, че си в безопасност. Кажи ми как да опазим тази магия, кажи ми накъде да тръгнем оттук. Умолявам те.

Гърлото й се стегна, по лицето й потекоха топли сълзи.

— Можеш да доидеш с мен. Не твърдя, че моето време е съвършено, нито че положението е чак толкова различно, но поне не съществуват такива закони.

Той като че ли се замисли, дори потърка брадичка.

— И какво ще правя там? Как ще се издържам? Единственото, което умея да правя, няма да има никаква стоиност. Има ли въобще начин да докажа гражданството си или да го спечеля?

Господи — как би могъл? Без социалноосигурителен номер, без свидетелство за раждане, без паспорт. Но ето че мама се бе справила. Би могла да му помогне да си създаде нова самоличност, нали?

— Или ще се наложи непрекъснато да пътуваме, аз, ти и майка ти, та да сме с крачка пред стареца?

— Съгласна съм, че тези въпроси са важни, и признавам, че не знам как ще ги разрешим — отвърна Ета. — Но съм готова да търся решение. Майка ми се е справила. Очевидно пътешествениците са измисли някаква система. Струва ми се, че виждаш само проблемите, но не и ползите. Медицината, например. Образованието. Можеш да учиш, можеш да си избереш професия. — Тя си пое дъх. — По никакъв начин не искам да омаловажа колко е страшно да започнеш нов живот в нова епоха.