Читать «Пасажер» онлайн - страница 192

Тоест мюсюлманин. Ясно. Ета кимна.

— Не съм запознат с религията им — чувал съм само истории. Но предполагам, че включва догми, подобни на християнските, една от които гласи, че неомъжените жени не бива да остават сами в компанията на представители на мъжкия пол, с които нямат кръвна или брачна връзка.

— Разбирам — отвърна тя меко.

— Няма да се преструвам, че никога не съм вършил непочтени неща, че не са ми минавали недостоини мисли — продължи тихо Николас. — Но в случая не можех да реагирам по друг начин. Ако не бях излъгал, щеше да те отведе в друга стая, а не съм съгласен да спиш сама на непознато място, където всеки би могъл да се промъкне и да ти навреди, без дори да разбера. От друга страна, ако някои разбере, че съм прекарал нощта в същата стая, репутацията ти ще бъде съсипана завинаги.

— Аз пък отказвам да бъда съдена според стандартите на чужда епоха — отвърна Ета. — Особено епоха, която навярно никога повече няма да посетя.

— Знам — съгласи се тои и откъсна чисто парче чаршаф, с което да превърже крака и. — Но за мен това е важно. Ако знаех, че идеята ще ти се стори толкова отблъскваща, щях да замълча.

Нима... нима се бе засегнал?

— Не става дума за това. Просто ми е неприятно, че се налага да давам обяснения, разбираш ли? Че жената не съществува като самостоятелна личност. И се изненадах. Мислех, че се шегуваш, но само защото разсъждавам като човек от моето време. Седемнадесет години е твърде рано за брак.

Николас неволно се дръпна и на лицето му отново се изписа предишното хладно изражение.

— Повечето хора дори не мислят за брак преди двадесет и нещо — продължи тя. — Образованието трае дълги години, а и повечето млади предпочитат първо да си намерят работа и поне малко да си подредят живота.

— Разбирам — каза Николас със същия тон, които тя самата бе използвала преди малко.

— На теб не ти ли се струва твърде рано? — изненада се тя, усетила, че той отново се отдръпва. — Сериозно ли?

— Аз съм почти на двадесет — уведоми я тои. — И не мисля, че ми е рано. Но не смятам да се замислям в тази посока.

В очите му премина някаква сянка и Ета се досети, че темата не му е по вкуса. А когато Николас пусна крака и и се изправи, се почувства сякаш някои я бе лишил от последната глътка въздух. В думите му се долавяше някакъв скрит подтекст и това трябваше да я спре, трябваше да й подскаже, че не бива да го притиска.

— Защо?

Той се обърна и по лицето му пробяга раздразнение.

— Нужно ли е да отговарям? Искаш да ти изредя всичките си недостатъци? Всички причини, поради които съм неподходящ... — тои се спря навреме, притисна длан към челото си и за миг затвори очи. — Лягай си, Ета. Почивай. Утре ще имаме много работа.

Ета се изправи.

Навремето, когато бе малка и страдаше от сценична треска, често сънуваше един и същи сън. Ужасяващо реалистичен сън. Всяка нощ усещаше топлината на прожекторите върху кожата си, пристъпваше напред и се оставяше да бъде заслепена от ярката им светлина. Оркестърът засвирваше и произведението неизменно се оказваше непознато, неупражнявано. Ета така и не успяваше да импровизира и застиваше на сцената, парализирана от собственото си безсилие.