Читать «Отписаният» онлайн - страница 80

— Тогава какво предлагате? — попитах аз.

— Ами не знам… Днес в кино „Русия“ има конкурс за „Мис Русия“. Чували ли сте? Наистина, там билетите са по сто долара… Ще можете ли?

— Не знам — въздъхнах аз и си представих тънкия си портфейл. — Честно казано, не съм се канил…

— Добре. И не се обаждайте на жена си и не лъжете нищо — посъветва ме тя. — Не мога да търпя, когато мъжете лъжат. За вас входът е безплатен. Ще ви вкарам, там ги познавам. А след два часа ви освобождавам. Става ли? Впрочем с кола ли сте? Или да ви закарам? — Тя пак се подхилна.

— Значи пред кино „Русия“ в седем — рекох сухо…

Срещнахме се около седем вечерта на „Пушкински“. Тя ми извика от черен мерцедес, спрян до кино „Русия“. Честно казано, не съм мислил, че имаме такива красавици.

Всичките ми представи за женска красота станаха на пух и прах, когато я видях да слиза от огромната кола в блестящ черен шлифер, върху него танцуваха и се отразяваха светлините на рекламите и уличните лампи. Беше с тъмни очила, те само подчертаваха нежния овал на лицето, свежестта на устните и снежнобелите зъби. Нито следа от пошлост или притворство.

Гладко сресана коса, съвсем мъничко козметика. Без капка фамилиарност в обноските. Усмихна се мило и ми помаха с ръка като на стар познат. Не знам как ме е открила веднага в навалицата застинали в изумление мъже, включително и тези, които се подаваха от колите, след като бяха заседнали тук в голямото движение.

— Вие ли сте Александър Борисович Турецки? — попита тя, като се смущаваше малко. — Правилно? Не съм сгрешила, нали?

Гледах я като последния идиот. Не можех нито да потвърдя, нито да опровергая въпросите й. И това ми било проститутка? Прекалено очарователна за подобен род девици. И много непосредствена. А докато идвах, се чудех: дали да й купя цветя или не? Все пак това е делова среща… Може да не разбере правилно.

И затова купих набързо първите попаднали ми астри от една бабка, а може да бяха и хризантеми.

— Благодаря. — Тя се усмихна, искрено зарадвана, и лицето й се скри в букета. (За нея ли ми разказваше портиерът?) После погледна часовника си. — Закъсняваме малко, да вървим — каза тя и отвори вратата на мерцедеса си.

— А нима… — Аз се озърнах към киното. — Не сме ли пристигнали?

Тя не разбра веднага, а сетне прихна.

— Горкичкият. — Хвана ме под ръка и ме поведе към колата. — Нали не пречи, че ви наричам така? Сигурно във вашата младост сте идвали тук на първите кинофестивали и това е било върхът на цивилизацията. Правилно ли се изразих? Май отдавна не сте ходили никъде. Разбирам, нямате време… Работа, семейство. Такива мероприятия стават в хотел „Русия“, там има концертна зала…

— Знам, ходил съм — казах обидено и тя пак се разсмя.

— Защо стоим? Сядайте най-сетне. Ей сега ще ви закарам. Само не се страхувайте. Не допускам никакво дискредитиране на моите познати.