Читать «Отписаният» онлайн - страница 82

Това разстрои малко бойните навици на поклонниците. Вече ме гледаха с очите на гробарите, които търсят последното жилище за клиента. Изгасиха запалките си и се махнаха, без да си дадат труда да вдигнат съборените масички и столчета, преобърнати току-що от общия порив, докато се надпреварваха кой ще е пръв. Сега бързаха да си изясняват отношенията, щяха да се заемат с това след коктейла…

Защото може да не остане нищо…

Светлана така ми обясни поведението им, когато бяхме вече в колата й. Тя се усмихваше, като гледаше смутения ми вид. Избърсах потта от челото си и въздъхнах. Да бъдеш с такава дама на публично място — не е за хора със слаби нерви.

— Ще отидем у нас — рече тя просто, сякаш ставаше дума да се отбием в хлебарницата. — Но за да няма въпроси. Тази кола също ми е подарък от Като. За когото питахте.

Замълчах. Оперативна работа, няма що. Или си в засада по входовете, вмирисани на пикоч, или в леглото с благоуханна красавица… Специфика! Ще се оправдая с нея. Както винаги, жена ми ще ме разбере. Макар че няма да повярва.

Светлана живееше в далечен район. Според адресната й регистрация живее в „хрушчовка“, в апартамент от времето на Хрушчов.

После дойде нощта с източни аромати, свещи и тиха музика. С желанието да се оплачеш на тази нимфа от несполучилия си живот.

Макар до ден-днешен да не съм подозирал това.

Не може да се предаде с думи. Само ще оскърбя паметта на душата.

Сутринта тя ми донесе кафето в леглото и попита най-после какво искам от нея.

Искаше ми се да кажа: каквото исках — получих, но овреме спрях. Сигурно съм имал много глупав вид, защото тя прихна и поля одеялото с кафе.

— Чичо Ваня каза, че май сте се интересували от Като. От този, който ми подари колата. Японският бизнесмен.

Не можех да разбера за какво ми говори. Ах, да, убийството до хотел „Мир“. И сега тя задава въпроси, а не аз на нея.

— Да — признах аз. — Интересувах се. Само че защо да говорим за това сега?

— Отдавна го познавам — започна тя сериозно. — Винаги се срещаме, когато идва в Москва. Той не може да извърши нищо лошо. Можете да ми вярвате. Той е много порядъчен човек. Отдавна ми предложи ръката и сърцето си и още чака да му отговоря. Мнозина ми предлагат, да не помислите, макар да знаят с какво се занимавам… Но аз искам да се омъжа само за руско момче, за да остана в Русия. Но засега не са ми предлагали наши момчета. Отблъсква ги занаятът ми.

— Не сме ли вече на „ти“?

— Както искате. — Тя сви прекрасните си рамене.

Досега съм мислел, че само Лара може да има толкова съблазнителни рамене. Лара, жена ми… Всичко потъна в някаква неясна далечина. Защо ми е да знам за някакъв японец? Защо ми е този килър, дето убива без всякаква система, когото си иска. Да си убива, щом му харесва. Ето къде е животът и смисълът на съществуването. (Мигар това всеки миг ще свърши?)

— Слушате ли ме? — попита тя. — Мисля, че сте някъде далеч. Тъгувате за жена си?

— Попитах само защо не ми говорите на „ти“? — въздъхнах и се облегнах на възглавницата. (Никъде няма да ходя. Правете с мен каквото искате. Можете направо тук да ме убиете!)