Читать «Отписаният» онлайн - страница 81

Май не обръщаше внимание на насъбралите се младоци. Съществувам само аз, единствен и неповторим, свалил я за тази вечер.

Това бе един от малкото моменти в биографията ми, когато престанах да се чувствам старши следовател по особено важни дела. Бях нещо като възторжен младок, който не сваля очи от блестящата във всички отношения богиня на куртизанките, курвите, гейшите и одалиските.

Когато в „Русия“ тя съблече шлифера си — разбира се, с моята суетлива помощ, — още веднъж се възхитих на вкуса й във всичко, най-вече в дрехите. Нищо екстравагантно и излишно.

Всички гледаха към нея. Май неосведомените я възприемаха като една от участничките в конкурса, реална претендентка за първото място. Какво ще избираме? Ето я нашата мис красота! Можем да си ходим…

Тя пак не забелязваше никого. Не й пукаше как я оценяват. Изхитряваше се да гледа от високо дори по-високите от нея.

Все повече се учудвах и очаровах. Дори забравих за какво съм дошъл. Отначало дори ми се струваше невъзможно да попитам тази тургеневска госпожица с кого е спала онази нощ. Струваше ми се вулгарно и кощунствено.

Забелязах в хола още няколко красавици на това равнище като Светлана и дори ми се стори, че си размениха някакви знаци. Красавиците се стараеха да бъдат далеч една от друга. Сякаш се бяха споразумели да не затъмняват себеподобните си.

И в залата всички оглеждаха Светлана. Не забелязах особен възторг в очите на членовете на журито. Само досада. Ето, пак е дошла. Край, конкурсът отива на кино. Понеже в залата всички виждат коя е първата красавица на Русия. И сега всички ще гледат само нея. В това число и кандидатките.

Така разбрах погледите и шушуканията им. А какво да направим? Да я помолим да се смили над бедните участнички, тези ученички, които печелят с младостта си там, където не могат да спечелят нито с обаянието, нито с грацията си?

Светлана също го разбра. Хвана ме под ръка.

— Напразно дойдохме тук — каза тя тихо. — Искахте да поговорите с мен? Хайде да излезем, ще постоим в кафе-ресторанта. Там ще поговорим.

И ние излязохме, съпроводени от възхитени и завистливи погледи. Какво да се прави. Завиждах сам на себе си.

В кафе-ресторанта имаше малко хора, но аз забелязах, че когато излязохме, след нас излязоха от залата и някои зрители. Главно изпечени брюнети със златни зъби и копчета, които от време на време изваждаха златни табакери. Сякаш бяха забравили спътничките си…

Вече физически усещах острата миризма на мъжкия мерак, запълващ пространството.

Моята спътничка както преди нищо и никого не забелязваше и негодуващите погледи на присъстващите постепенно се преместиха върху мен. Кой е този тип с омачкано сако и връзка на чиновник? Пък и сакото му не е от червена коприна, и връзката му не е от „Карден“…

Изобщо кой го е пуснал тук?

Когато Светлана извади цигара, веднага скочиха от различни страни мъже със златни запалки, което я накара учудено да се огледа, сякаш виждаше тези кавалери за първи път, после сви рамене и запали от кибритената клечка, която й поднесох.