Читать «Отписаният» онлайн - страница 78

— Така… — опитах се да си събера мислите. „Тук има нещо. Бяхме предположили нещо подобно.“ — Може ли някой да ги е вид ял, как мислите?

— Какво толкова — той сви рамене, — срещнаха се във фоайето. Тя се хвърли на врата му. Всички, които бяха там, забелязаха. Тя е един път! Красавица, ще ти падне шапката. Петстотин долара за час. Или за нощ, вече не си спомням. И винаги е любезна с мен. Винаги ми дава петдесет бакшиш. Не е стисната като другите.

— Какво петдесет, копейки ли? — сбърчих чело.

Разбира се, че се правех на интересен. Но много се надявах, че става дума за петдесет хиляди рубли.

— Петдесет долара! — побърза той да ме разочарова. — Двеста и петдесет хиляди наши пари.

И гордо се облегна на седалката с искрящ поглед. Я виж ти! Вие тук си седите, протривате си панталоните, а не събирате мангизи за нови. Постарах се да преодолея нездравото чувство на завист. Можеше да попречи на по-нататъшния ни разговор. В моя кабинет никому не е позволено да чувства превъзходството си. Нито морално, още по-малко — материално.

— Заради това, че сте я пуснали да влезе в хотела, така ли? — уточних аз, за да го сложа на мястото му.

Той въздъхна и скръсти ръце на корема си. Разбира се, че не е редно. Но нали трябва да се живее… Впрочем прекалено много мисля вместо него. Не играем шах. Ако пък играем, аз съм с белите и карам по свои правила.

— И тъй, те заминаха — обобщих аз, — японецът се върна чак на сутринта.

— Ами да, още бях на смяна — потвърди той.

— И това е всичко? Всичко необикновено през онази вечер? Не сте ли видели след изстрела поне мъжа, който е излязъл бавно с куфара си, без да бърза, запалил цигара, и едва след това е позвънил за такси… Наоколо всички тичат, суетят се… А на него не му дреме. Мъж с палто, един такъв висок, виден, какво ще кажете?

Просто го умолявах. Хайде, потвърди, пън такъв, за да има какво да предложа на Слава Грязнов, когато кацне от Барнаул.

— Не — отговори той съкрушено, някак съчувствено. — Не мога да си спомня.

— Ами да, помниш само тези, които дават петдесетачки за бакшиш. А ако излезе обикновен човек и запуши, но дава само пет хиляди бакшиш, дори няма да погледнеш към него — отвърнах злобно.

Той въздъхна виновно. Което е вярно, вярно е. По дяволите. Писна ми от него. Не са минали пет минути, а вече ми омръзна. Има такива заподозрени или свидетели. Поговориш с тях пет минути — и вече ти се иска да ги праснеш с нещо по главата.

Той почувства нещо такова, от което голата му глава се покри с пот, а като взе да става от креслото, запъшка.

— Стойте — махнах с ръка и пак минах на „вие“. — Този японец не беше ли случайно в стая на петия етаж?

— Което не знам — не знам. — Той разпери ръце.

— Но може ли да се разбере? Поне името. И на коя дата е дошъл.

— Ще искате наказание за половите връзки?

— Много ли японци имахте тогава? — попитах аз. — През ония дни?

— Цели делегации! Но този май беше сам. И е много богат! Рядко идват такива богати.

— Но щом е толкова богат, тогава е наел апартамент? — попитах аз.