Читать «Отписаният» онлайн - страница 76

— Намерили са куршума — продължи да докладва Володя, като се изправи с усилие на лакът. — Но искат петстотин долара като залог, че ни го дават временно за провеждане на експеримента.

— Ти обясни ли им, че за тях е по-важно, отколкото за нас?

— Да. Не искат да чуят. Казвам им: имаме вече два такива куршума. Може вашият да даде отговора на загадката. Трябва да ги сравним, тогава ще разберем с какво оръжие е стреляно.

— Лежи — въздъхнах аз.

Откъде да им намеря тези петстотин долара? Е, има конфискувани. По правило се предават на държавата. Можем да вземем временно в заем, стига да има гаранция, че украинската страна ще ни ги върне.

Още веднъж погледнах фоторобота. Май съм виждал някъде това лице.

— Володя, виждал съм го някъде. Не ти ли напомня някого?

— Не. — Той поклати със съжаление глава. — Да не е някой артист?

— При всички случаи от Холивуд. Мъжествено, привлекателно лице. А какво казаха Дмитро и Микола?

— Когато се появи това изображение, извикаха в един глас: Той е, той е!

— Да си ходя — изправих се аз. — А ти не ставай, не бива. Ще ми трябваш, но здрав. Постарай се да оздравееш по-бързо.

На прага се огледах. Володя и майка му гледаха след мен. Сигурно Володя е наредил на майка си: у дома ще дойде известният следовател Турецки, да не се изложиш. И тя се бе постарала. Мила, интелигентна майка. Московско семейство. А аз дойдох при сътрудника си като изпратен от профкомитета. Нося само една кесия с портокали. Макар той да има повече нужда от лимони. Сигурно няма пари дори за аспирин.

— Заплатите ще се забавят — казах нерешително. — Но дойде премията за миналия месец. Щях да забравя… Ето твоята част. Като дойдеш, ще се подпишеш във ведомостта.

Пъхнах в ръката на майката няколко банкноти, дори не ги преброих и засрамен изтичах навън.

Браво на него. Поне знаем къде има още един куршум. Все пак тия дръвници с дълги мустаци ще ни отстъпят куршума срещу залог. Мислят, че ние, москалите, сме милиардери. Ако Володя вземаше подкупи, можеше веднага да откупи този дяволски куршум. А като е такъв честен — има да чака. Неизвестно какво…

В управлението Лара още на прага ми съобщи, че пак ме е търсил Бичков от хотел „Мир“, дето го разпитва Коля Могилинец. Гласът му бил нетърпелив.

— Пак ще позвъни — рекох аз и седнах в креслото си.

— Остави един номер. — Тя разкърши дивните си рамене, знаеше как ме разпалва това движение. Много повече, отколкото ако наклони към носа ми отвора върху гърдите си, забравих как се казваше… А, деколтето!

Позвъних без желание. Какво интересно може да ми съобщи?

Бичков отговори веднага. Да, телефонът винаги му е подръка…

— Портиерът оздравя, онзи, дето питахте за здравето му.

— Кой…, ах, да! И какво?

По-добре да бяха се разменили. Портиерът да бе боледувал по-дълго, а Володя да беше здрав. Грязнов най-сетне беше заминал за Барнаул с неговите луди глави, ако не беше Костя Меркулов, аз никога нямаше да мога да го изпратя. Щеше още да ми се мотае и да ми задава гадните си въпроси. Изпратих Могилинец да разпитва свидетелите, да изяснява всичко за убийците. От всички, които бяха съгласни да ме търпят, остана само Лара.