Читать «Отписаният» онлайн - страница 69

Ето защо всички наоколо притихнаха и гледаха и слушаха с интерес.

— Къде сте се учили да карате бронетранспортьор? — попита вежливо писарят Горюнов и погледна Ала право в очите.

Тя повдигна рамото си, от което непрекъснато се свличаше тъничката й презрамка.

— Никъде. Момчетата ми показаха. Защо, не бива ли?

— Разбира се, че не бива, колко пъти да ти казвам! — отвърна сърдито съпругът. — Стига, хайде да си ходим вече. — И я хвана за ръката.

— Но защо… — каза спокойно Горюнов. — Щом не бива, но много ни се ще, значи може. Това е лозунгът на нашето непросто време. Не ви ли се струва?

— Наистина! — Ала дръпна ръката си. — Не разбирам защо да не бива. В американската армия и в Израел на жените е разрешено. Карат танкове, самолети… Права ли съм?

— Разбира се. — Серьожа кимна и примижа. — А не искате ли да постреляте с оръдие?

— Ах, ама може ли? — Тя плесна с ръчици. Сиреч цял живот съм мечтала за това. — С истински снаряди ли?

— Скоро ще имаме нощни стрелби — каза Серьожа. — Знаете ли колко е красиво? Трасиращите снаряди отиват с рикошет към звездите! Представяте ли си?

Тя го гледаше очаровано.

— Наистина ли? — Ала въздъхна тъжно. — Но мъжът ми няма да разреши. — И със същото безупречно рамо, от което пак падна презрамчицата, се притисна към суровия мъж.

— Можем да заповядаме на мъжа ви. — Серьожа сви рамене и за първи път погледна лейтенант Тягунов.

— Не, трябва ми разрешение — пак въздъхна тя. — Само че не разбирам кой командва тук. Всички се нахвърлиха на бедните момчета. А какво са виновни те?

— Попитайте мен, прапоршчик Горюнов — усмихва се Серьожа. — И смятайте, че всичко съм съгласувал с командира на полка.

— А вие какъв сте тук? — попита най-накрая лейтенант Тягунов, малко смаян от царящите нрави. — С какво се занимавате?

Странно нещо — прапоршчикът облещи очи, изпъва се „мирно“, сложи ръце по шевовете. Същински ветеран, който знае устава наизуст.

— Тъй вярно, писар на строевата част, другарю лейтенант!

Всички се запревиваха от смях. Смешно беше… Пред Горюнов отдаваха чест полковници. А той се правеше на палячо пред някакъв лейтенант. Макар че заради такава жена ще козируваш и на ефрейтор.

Тягунов бе недоволен. Преди всичко от себе си. Дори се изчерви. Не, съвсем не се стъписа от такова нахалство. Сърдеше се на себе си, че не може да постави на мястото му този тарикат.

Макар че ако си спомняше, баща му спомена нещо такова за него…

— Тогава защо не сте в щаба, защо сте тук? Защо възразявате на старшите по звание?

Ала плахо погледна мъжа си, хвана го за лакътя и се постара да го спре. Но Серьожа Горюнов изигра докрай своята роля:

— Виноват, другарю лейтенант! Разрешете да вървя?

— Разрешавам… — не обърна внимание Тягунов и хвана под ръка своята Ала.

— Разрешете да изпълня? — не миряса писарят.

И отново всички избухнаха в смях. Ах, Серьожа, бива си те… Само Ала беше притеснена. Сякаш усети как започваше, как се надигаше бъдеща драма.

И дръпна мъжа си по-надалеч от насъбралата се тълпа.

— Какво става тук? — попита Павел насъбралите се офицери, на които този цирк им допадаше.