Читать «Отписаният» онлайн - страница 71

— Пет хиляди рубли — възрази унило Володя. — Всичките, които имам. И да ме пребъркаш, нямам повече.

— И като смениш още педесе хиляди — предложи чейнджаджията, като гледаше Володя с все по-голямо презрение.

— Бива — кимна Володя.

После слушаше тромавия превод и поглеждаше как към гарата постепенно се стичат натоварените с какво ли не тукашни жители, за да посрещнат московския влак. Интелигентни на вид жени носеха някакви стари книги, глинени рисувани съдове, емайлирани чайници… Един мъж крепеше голямо стенно огледало, което едва ли ще мине през вратата на вагона, ако някой, поел за Крим москал му хвърли око.

Те идваха всеки ден тук, по-точно — по няколко пъти дневно, но богатите пътници от Москва предпочитаха печените кокошки и зеленчуци, варените картофи, пренебрегваха местната водка „горилка“ и бира, да не говорим за книгите, съдините и евтините украшения.

И въпреки това ще идват тук и ще молят като милостиня да им вземат стоката едва ли не даром, и ще стоят като стена, ще молят и протягат ръце през прозорците на вагоните.

Володя поглеждаше разсеяно гражданите на свободна Украйна, слушаше внимателно какво чете с множеството „ами“ и „как беше това на руски“ тукашният преводач. Но един пасаж накара Володя да даде ухо.

— Какво? Я прочети пак — помоли той.

„Преводачът“ погледна мрачно — сигурно ще поиска допълнително за повторението, но не поиска.

— Специалистите твърдят: изстрелът е произведен от разстояние не по-малко от сто метра, тъй като… абе, как беше на руски, наблизо не е имало други къщи и други здания, а са стреляли от укритие или от покрив. Разбра ли? Било е светло, имало много хора, а никой нищо не чул. Да. И куршумът уцелил този Грицко точно в тила. Разбра ли?

Гледай ти, помисли си Володя. Цяла сюрия терористи, първокласни стрелци, и всичките се целят в едно място. И винтовките им първокласни, и заглушителите им. Или наистина в ОНД се е пръкнал един-единствен килър гастрольор, който обикаля по градове и села?

— Кой е този Меланчук? — попита Володя. — Пише ли във вестника?

— Един дявол знае — сви рамене чейнджаджията, обяснявайки на руско-украински. — Нали виждаш, тук е скъсано.

Така е. Скъсано е. Но все пак е интересно… След безпросветните дни, когато нямаше късмет, сега го обзе усещане за успех. Володя дори се надигна от мястото си, готов да тича към най-близкото управление на милицията. После се сепна и даде на „преводача“ си обещаните пет хилядарки.

— А педесе за смяна? — скочи онзи и пак погледна милиционера, който ги наблюдаваше внимателно.

— Нали ти дадох пет хиляди — всичките, които имам. Тук ме изцедиха до последната рубла.

Чейнджаджията се навъси и го хвана за реверите.

— Защо не каза бе, гад?

Сега и двамата погледнаха милиционера, който идваше към тях. И двамата имаха нужда от него. Макар и по различни поводи.

Отначало той и чейнджаджията, като свои хора, размениха няколко фрази на езика си. После милиционерът попила наболите си мустачки и въпросително поглед на Володя. След това пое дълбоко дъх, за да изрече нещо сакраментално по повод глобата за нарушаване на обществения ред, за предпочитане във валута. Но Володя го изпревари, пъхна под носа му червената си книжка като сътрудник на Главна прокуратура на Русия.