Читать «Отписаният» онлайн - страница 29

— Струва ми се, че бяха страстни комарджии — продължи Саврански. — Работеха двамата заедно. Но си намериха майсторите. И когато накрая се разориха, вече порядъчно бити, стигнаха до извода, че не е лошо да си имат банка. За да продължат да играят.

— Извинете, ако мога да попитам, откъде познавате господин Горюнов? — прекъснах разказа му.

Той по навик присви очи. Не е твоя работа, сякаш казваха те. Но отвърна достатъчно вежливо, макар и сухо:

— Запозна ме генерал Тягунов, когото знаете от вашето разследване. Достатъчно ли ви е това обяснение? Или трябва да добавя, че познанството ми с господин Горюнов съвсем не означава, че имам нещо общо с него?

— Това ми е достатъчно, достатъчно… — вдигнах ръце.

— Мисля, че Бертолд Брехт беше казал: какво значи ограбването на една банка в сравнение с нейното основаване? Впрочем не искате ли чай? Кафе?

Повдигнах рамене. Той натисна копчето на огромния си селектор и пак запали огромна пура, а пепелта се посипа от жилетката по килима.

— Сонечка, рожбичко, две кафета за мен и господин ченгето… Не, не Шерлок Холмс, нали вече ти казах, за Шерлок Холмс трябваше да донесеш горещ пунш и шал за краката. Тя обича кримките — поясни той, като прекъсна връзката. — И във всеки ваш колега й се привиждат героите на Конан Дойл. Не се ли обидихте, когато казах, че не сте Шерлок Холмс?

— Ни най-малко. Стига ми, че съм Турецки.

— Поне сте реален — въздъхна Саврански. — А онзи е бил измислен във въображението на един среден писател.

— Иди разбери кое е по-лошото — обадих се аз.

— Докъде бяхме стигнали?

— До изказването на Брехт — напомних му. — Какво са крадците пред основателите.

— Точно така! — кимна той. — Та не минаха и два месеца, когато Салуцки пак се появи при мен — облечен с малиново сако, с папийонка, добре охранен — и предлага сътрудничество. Тоест кредит. Представяте ли си?

— На мен още никой не ми е предлагал — отвърнах аз. — Така че не мога да си представя. Но откъде са се появили пари у Салуцки?

— Питайте нещо по-лесно. Все повече подозирам, че като питате за Салуцки, всъщност насочвате въпросите си към мен.

— Още не са ви убили — напомних на свой ред.

В това време влезе познатата ми вече Сонечка с поднос и две чашки кафе. Личицето й бе подпухнало от сълзи. Тя сложи подноса на бюрото, като разплиска доста от много ароматната течност и се надвеси над ухото на вуйчо си.

— Ще ме разориш! — рече изразително той и извади една смачкана банкнота. После се сети, че дава десет хиляди рубли, и извади зелена банкнота. — Моята племенница — погледна след нея. — Впрочем вече ви говорих за нея.

Кимнах, взех от приличие чашката, в която нямаше почти нищо, освен гъста утайка.

— Какво знаете за връзките на Салуцки? Вече чух за генерала и помощника му. Може би е изпирал чужди пари?

— Искате да кажете мангизи. — Саврански ми се усмихна и пак присви очи. — Приятно е да разговаряш с човек, който въпреки професията е запазил остатък от възпитанието си. Ако бяхте споменали думата мангизи, щях да се сепна, да си погледна часовника и да се извиня със заетостта си. Виждате ли, Александър… — той погледна в някаква хартийка — Борисович, Салуцки е мъртъв, но банката му е жива, ползва се с някаква репутация в деловите кръгове. И не е в моите правила да подкопавам авторитета й.