Читать «Отписаният» онлайн - страница 233

— Рано е, рано — закима Кирил, като вдигна двете си ръце, сякаш се предаваше. — Та какво искахме да обсъдим? Кадровите въпроси? Или снабдяването на северните райони с продукти и гориво?

— Кадровият въпрос в нашия случай е решаващ.

— Но ти всички отхвърляш! — рече Аркадий. — Този биатлонист ни създаде проблем, на който не се вижда изходът. Ако, естествено, не свалим летвата на нашите изисквания към новите. Какъв е приоритетът? Дали искаме до себе си предани изпълнители, които ни гледат в устата, или независими и самостоятелни, които внасят само разкол?

— И едните те предават, и другите — намръщи се Кирил. — Първите, от сорта на прословутия и вече споменаван Сидорин, стават опасни, щом самомнението им стане недопустимо високо. Вторите поне се виждат веднага. Винаги знаеш какво може да се очаква от тях. Трябва да си изработим критерий за селекция.

— Защо? — повдигна рамене Макс. — Ти току-що прекрасно формулира всичко. След като произнесохме на глас към какво всъщност се стремим, по-точно накъде ни тласка логиката на променящата се ситуация, а именно — към властта, то би трябвало предварително да разберем с кого конкретно се каним да делим тази власт. Заради всеобщото благо.

Те се спогледаха изпитателно. С надежда и предпазливост. А също и с увереността, че от днес нататък ги свързва нещо по-голямо, отколкото досега.

14.

И така, след като решихме един проблем, пред нас се изправи друг, по-дълбок и сериозен. Винаги съм се досещал за това, а банкерът Саврански потвърди предположенията ми, че съществува някаква сенчеста власт, съвсем не тази, която обикновено се има предвид, властта на парите и старите връзки на бившата номенклатура. Макар че и тя съществува, и то паралелно…

Спомних си епизода, когато ходих със Светлана на конкурс по красота в кино „Русия“. На сцената имаше едни красавици, в залата — други.

Първите бяха пред очите на всички, осветяваха ги, снимаха ги и го обсипваха с цветя. Вторите не се нуждаеха от това. Те си оставаха в сянка, но биваха удостоявани с повече внимание, напълно заслужено.

Така е и в политиката. Огрени от светлините на рампата, публичните политици само ни отвличат от онези, които всъщност въртят зъбчатките и маховиците на държавната машина в една или друга посока и чиито идеи нашите избраници представят като свои.

Не е възможно да се стигне до тях по законен начин. Те не отговарят за нищо. Те оставят отпечатъците си само върху папките с надпис „За подпис“, върху дръжките на вратите, които отварят пред шефовете си, но не и върху пистолети, снайперски винтовки или върху разбитите ключалки на сейфове. Целият ни арсенал за борба с престъпниците тук е безсилен. (Освен счетоводството. Но дали там не стоят пак техните подписи?)

Така размишлявах, разлиствайки документите, оставени от загиналата журналистка Женя Клеймьонова. После ги предадох на Меркулов, той пък на Грязнов…

Те също тъй мълчаливо прелистваха, гледаха ги и оттук, и оттам, сумтяха и въздишаха. Водени преговори с бандитите? Сега не се наричат така. Преговорите навлизат в нова фаза. Всички са уморени от войната. Вече не са бандити, но засега още не са борци за национална независимост. Засега са сепаратисти.