Читать «Отписаният» онлайн - страница 143

— Със същата заповед се изпращате във воинска част 43167…

— Къде, къде? — попита недочула Ала, понеже поздравленията не стихваха.

И в миг настана тишина. Тя погледна пребледнелия свекър.

По заповед на министъра изпращаха Павел там, откъдето дойде на курсовете. Тази заповед не подлежеше на обжалване.

Едва през нощта генерал Тягунов се свърза с министъра. Бе недоволен. Вече си е легнал, а му звънят…

— Поне знаеш ли къде изпрати Паша? — попита Тягунов.

— Не помня всичките — отвърна уморено министърът. — Да оставим утре да се изясним?

— Изпратил си го на същото място! — възкликна Тягунов, като се държеше за сърцето. — Откъдето дойде на тези дяволски курсове! Какво ми обеща?

— Не може да бъде! — сепна се министърът. — Много добре си спомням. Мисля, че беше в Генщаба.

— Какъв Генщаб! — още повече се развълнува Тягунов. — Селиванов дори се задави, като четеше. Два пъти повтори.

Ала бе наблизо и слушаше, от вълнение чупеше пръсти. Пак да се връщат в мечата бърлога? Как ли не! И гледаше под вежди мъжа си, който правеше гримаси, като слушаше виковете на баща си.

— Не разбирам що за трагедия — мръщеше се Павел. — Да не мислите, че ми се ходи? По-добре в тундрата, само не в полка, където командва някакъв си писарушка. Или ти си на друго мнение? — попита жена си.

Но тя само наведе очи. И даде ухо да чуе какво говори свекърът й.

— Имало е проектозаповед, добре. А ти прочете ли самата заповед, преди да я подпишеш?

— Сега лекция ли ще ми четеш! — възмути се министърът. — Нека дойде утре при мен в министерството. Ще измислим нещо…

— Казваше, че елитът не бива да се разпилява! — горещеше се Тягунов. — Това са твои думи!

— Говорих само за „горещите точки“ — въздъхна министърът. — Е, получило се е малко сложно. Стават такива работи. Утре ще оправим всичко. Разбрахме ли се?

Тягунов тресна слушалката.

— Това са те, чиновниците! — Той посочи телефона. — Смяташ, че аз самият съм станал такъв? — попита сина си.

Павел неохотно повдигна рамене.

— Ще отидеш утре при него и нека само се опита…

— Никъде няма да отида — навъсено рече Павел.

— Ще отидеш, ще отидеш — помилва го по ръката жена му. — Или предпочиташ да отидеш в онази дупка? И да ме замъкнеш с теб?

— Според мен ти там не се оплакваше — не й обърна внимание Павел. — Изобщо, хайде да спим, а. Утре ще говорим.

— Имай предвид, че ще се върнеш без мен — рече хладно Ала.

— Както кажеш. — Павел сви рамене. — Ако не аз, значи някой друг. Таткото на когото не е генерал.

— Не е там работата! — възмути се бащата. — Нима стана това, което си, благодарение на мен? Ти си най-добрият от добрите! На такива като теб трябва да им се проправя път! Трябва да ги пазим. Ти си златният фонд на армията!

— Аз съм син на генерал Тягунов — рече Павел. — Никога не ми се разрешаваше да го забравя. Бях обречен на успешна кариера на военен чиновник. А аз не искам! Аз съм строеви офицер, ясно ли ти е? Приличам на дядо. Между другото, твоят баща. Стрелям така, както е стрелял той, сибирският ловец! Сам си ми разказвал… И ако направя кариера, ще е само в полка, а не в някой кабинет.