Читать «Отписаният» онлайн - страница 136

Слава дойде точно след два часа, донесе акта на балистиците и снимка с ясни отпечатъци на пръсти. Прочетох изводите — всичко е правилно, съвпадат.

Сега делото се попълваше със солидни аргументи.

— А къде са дамите? — попита Слава и потри ръце.

— Закъсняват — казах. — Не могат по друг начин. Нали знаеш.

Той кимна. Как няма да знае. Веднъж разказа, че като курсант тръгнали с приятеля си за среща. Трябвало да се срещнат с две момичета от съседния селскостопански техникум. Срещата била пред метро „Соколники“. Когато минавали с метрото край станция „Кировска“, Слава побутнал приятеля си с лакът.

— Те са — извикал и почукал по прозореца на вагона, — ей, тук сме, влизайте!

Момичетата си бъбрели, седнали на пейката, и не бързали за никъде. Но Грязнов изтълкувал това по друг начин. Че са сбъркали. Ставало дума за „Соколники“, а не за „Кировска“! И дори искали да скочат от вагона. Но вратите вече се захлопнали и момичетата не ги видели, толкова били увлечени в приказки.

Приятелите стигнали до „Соколники“. Излезли от вагона, изкачили се на улицата. Там се спогледали тъжно.

— Да вървят по дяволите — отсякъл тогава Слава. — Ако сме сбъркали мястото, нека те ни търсят! Следващия път ще слушат по-внимателно.

Момичетата пристигнали след двайсетина минути. Нищо не били объркали. Били значи в някаква компания и не искали да ги пуснат. Едва се измъкнали…

Момчетата разбрали, че така госпожиците си вдигат цената. И се възмутили. Така и се разделили. Не веднага, но вече не се срещали. Като истински правдолюбец, Слава ги разобличил. Стига сте ни баламосвали, казал. В никаква компания не сте били. Седяхте на една пейка на „Кировска“. Ах, обадила се едната, по-добросъвестната, а ние мислехме, че ще дойдете с трамвай.

Те се закискали, изобщо не се разкайвали за станалото. Какъв е проблемът? Нали дойдохме!

Сега всичко трябва да изглежда различно. Тези, които чакаме, не искат нищо от нас. Ние искаме, а това е друг разговор…

Извиках Лара.

— Поръча ли пропуските? — попитах делово.

— Да… Ала Светлова — това солистката на театър „Станиславски“ ли е?

— Да — намръщих се. — Впрочем вземи пари и върви за пасти. Кафе или чай — по твой избор.

— Направила ли е нещо? — Лара не си тръгваше.

Слава въздъхна, като поглеждаше към тавана. Това означаваше: много си я отпуснал. При мен нямаше да има такива въпроси.

Малко е да се каже — отпуснал. Просто не знам как да я поставя на мястото й.

— Разбра ли всичко? — попитах Лара, като барабанях с пръсти по бюрото.

— Какво, закъсняват ли дамите? — усмихна се тя на вратата.

— Отивай, скоро ще затворят долния бюфет! — и погледнах часовника си.

— Значи ще останат без пасти — процеди тя. — А Светлова има нужда от отслабване.

Още малко и ще хвърля нещо подир нея. Но вратата най-накрая се затвори.

— Разглезил си я — рече Слава осъдително. — Що за маниер да флиртуваш с подчинените? Сега ще ти се качи на главата. Предупреждавах те…

Премълчах. Знаех го отлично. Но ми става непоносимо, когато толкова млада и привлекателна личност е всеки ден пред очите ми при тази дяволска работа, където постоянно ми трябва разтоварване.