Читать «Отписаният» онлайн - страница 134

Според мен сам си ги дава. Тези помощници на министри, като се започне от известния ни Сергей Горюнов, са му взели здравето! Щом види помощник, веднага се хваща за винтовката с оптически мерник…

Но така не се разговаря. Нека види всичко сама, сама да каже всичко. Надявам се, че няма да започне да го прикрива. Все пак й е бивш съпруг. За какво са й неприятности?

Като събрах кураж, позвъних. Какво ли не съм очаквал! Че телефонът ще дава заето или ще е изключен. А ако се свържа, сигурно ще е с телефонния секретар.

За моя изненада тя отговори веднага. И с бодър глас. В отговор на предложението ми малко се смути:

— В качеството на каква? — попита.

Без малко да изръся: „Засега на свидетел.“

— Трябва да уточним някои детайли — успокоих я. — Не мога да отсъствам, чакам едно позвъняване, много важно.

— Мигар нямате секретарка, която…

— Всичко имам освен време. Да речем, че вчера бе вашата премиера, а днес е моята. И аз ви каня. А когато тя свърши, също ще си отспивам.

— Вчера така и не споделихте как ви се стори премиерата — каза изведнъж обидено тя. — Всички говореха разни глупости, а само вие за някакви ужасни убийства…

— Моето не се губи — рекох. — Елате. И сама ще чуете и видите.

— Добре — прие тя, след като помисли. — Колко е часът?

— Един и половина.

— След около два часа става ли? — попита.

Направих се, че мисля. Разбира се, че става. И още как. Важното е да дойде.

— Само гледайте да не закъснеете — заключих с делови тон.

— Довиждане. — Тя се засмя и затвори. Смехът й означаваше само едно: с молбата си да не закъснее аз посегнах на свещените й права на красива жена и оперна прима.

Пообиколих из кабинета и разгледах обстановката. Разхвърлях в художествен безпорядък ксерокопия от фоторобота на бившия й съпруг. Нека сама го познае и да каже нещо. Не е лошо да поканя Слава. За разлика от мен той умее да разговаря с такива дами. Не че не цени прекрасното. По-скоро това прекрасно във вид на противоположния пол не му внушава суетни мисли, които да го отклоняват от работата. Но днес му бях сърдит. Нека ми позвъни и да си признае грешките. Пък после ще видим.

Затова, когато се позвъни, побързах да вдигна слушалката, като смятах, че е той.

Но бе Светлана. Познах гласа й със смесено чувство на разочарование и вълнение — все пак очаквах да е Грязнов.

Обаждаше ми се за първи път. Вероятно току-що става. Да им завидиш на тия жрици на изкуството и любовта с всичките им чудатости.

Спят колкото си искат. И с когото си искат.

Странно, но изобщо не ме занимаваше кой е бил през нощта със Светлана. Приемах го вече просто като нейна работа. Нищо повече.

— Здравейте, Александър Борисович — започна тя разговора с леко напевния си глас. — Светлана се обажда. Помните ли ме?

Има си хас! Как ще я забравиш…

— Здравейте! — заставих се да говоря на „вие“. — Как сте?

— Благодаря, нормално. Току-що ми се обади Ала. Безпокои я вашата покана да дойде в прокуратурата.

— Не съм й изпращал призовка — поясних. — Защо са тия официалности? Само малка беседа. Миналия път бе много заета. А въпросите останаха без отговор.