Читать «Отписаният» онлайн - страница 104

— Нали ти казвам — приличал на някого. Но не си спомня на кого. Само не на Иван. И когато му дала неговите снимки, следователят видял всичко. Пък може и да го е познала, но да не се е издала. От женско състрадание, не иска да натопи някого. Не иска да я мъкнат като свидетел. Така разбрах от разговора с нея.

Значи са ме изпреварили, помисли Серьожа. Нищо не са разбрали, но са ме изпреварили. С един ход. Не биваше да го допускам. Трябваше пръв да разбера какво става… Този Турецки има верен нюх. Попаднал е на следа. Как да го използвам така, че и аз да оцелея, и делото да не пострада?

— Добре — рече Горюнов и стана. — Поговорихме си засега. Ще се поразходя малко. А после ми намери кола, да ме закара обратно на летището.

— Ами с колите… — въздъхна Холин. — За съжаление ще трябва да почакаш.

— Не разбрах! — Горюнов стана рязък. — Какво значи да почакам?

— Които стават — са на път. Командирът на полка замина от сутринта в дивизията. Заместниците му също са някъде… Оплака ми се дежурният от гаража. Останалите не са в движение. Нито резервни части, нито бензин… Само бетеерът, с който се вози твоята Ала, помниш ли? Той е на мястото си. Цял. Музеен експонат. Почти не го пипаме. Всички помнят.

— Първо, не е моя — каза Горюнов. — Направо забрави!

— Случило ли се е нещо? — разтревожи се Холин. — Когато заминахте двамата, всички само за това говореха…

— Какво ли не се говори! — кипна Горюнов. — Да не чувам повече тия намеци. Ясно?

— Ясно. — Холин виновно заклати глава. — Значи няма да останеш поне до утре?

— Нямам време, Пьотър Авдеевич — каза Горюнов. — Ще отида да се поразходя. След половин час колата да е готова. Може и танк. Не ме засягат вашите трудности! И ще видим тая работа защо и къде се разхожда началството ви, а полкът е изоставен без техника.

Той тресна за назидание вратата и излезе на плаца. Там се провеждаха занятия. Много нови лица. Почти всичките непознати. Не го познават. И слава богу.

Мина край клуба. Някога тук кипеше живот. Репетираха, пееха.

Онази сутрин Серьожа Горюнов гледаше от прозореца на щаба през оградата на частта как дежурят чеченците. Вече трима клечат. Чакат. Откъде се взема това търпение?

Зад гърба му полковник Романов, „бащицата“, подписваше някакви списъци и ги поглеждаше разсеяно.

— Всичко ли си взел предвид? — попита за кой ли път Романов. — Да не стане като миналия път с телевизорите? Ту за един нямало, ту за друг…

— Винаги ще има недоволни, Николай Василиевич, колко пъти да обяснявам? Ако нямаше телевизори, нямаше да има недоволни. Основен закон на социалната справедливост. Поне викахте ли милиция? Докога ще продължава това?

— За чеченците ли питаш? Че на кого пречат? Все си седят — добродушно отвърна „бащицата“. — Идваха вчера от криминалния отдел. Откараха ги, после ги пуснали.

— После ще дойдат от корпуса и ще кажат, че им продаваме оръжие.

— Добре де, ще се оправим с тях… — „Бащицата“ вдигна поглед от списъците. — Ти ми кажи за другото. Обажда ли се в Москва?

— Тази нощ — въздъхна Серьожа. — Всичко е нормално, какво се вълнувате? Засега полковник Романов не е в списъците за пенсиониране. Повереният ви полк показва прекалено добри резултати по време на инспекторските проверки! Ценен кадър сте, Николай Василиевич. Министърът на отбраната няма да се раздели лесно с вас.