Читать «Отписаният» онлайн - страница 106

— Как? — извика Ала и притисна с длан устните си.

— Представяте ли си? — продължи библиотекарката развълнувано. — Вие сте мъже, ще ме разберете. Но пред Алочка не искам… Естествено, започнах да викам за помощ. На виковете ми се притече още един взвод. И също с противогази. Но аз не знаех, че сте започнали учения.

— И какво? — успя да каже „бащицата“.

— Ама не мога пред Алочка! — Аглая Степановна се възмути.

На сутринта личният състав на полка бе построен на плаца. С противогазите.

Покрай редиците маршируваше полковник Романов, офицерите и Аглая Степановна. От прозореца на клуба ги следяха Ала и Горюнов.

Плочата се въртеше, звучеше музиката на Верди. Дует от „Травиата“. От нажеженото небе струеше непоносима жега. Над размекнатия асфалт, където ставаше странно действие, трептеше мараня…

— Дяволска работа! — възкликна Ала. — Какво, да не иска да намери виновника по противогаза? Не знаеш ли кой го е измислил?

— Капитан Холин — отговори Серьожа. — Изключителен идиот.

— Но защо й е? Не разбирам! — възмути се Ала.

Процесията се премести бавно покрай редицата. Жегата се усили, под маските се лееше пот. И не само пот. По панталона на едно войниче — ай, ай — се стече тънка струйка. Право в ботуша.

Аглая Степановна спря. Спряха и другите. Явно краката на войника трепереха от страх. Е какво, той ли е? — попитаха мълчаливо потните офицери. Но тя се усмихна лукаво.

— Не, не е той, сторило ми се е. — И продължи бързо нататък, без да гледа вече никого. Видя каквото искаше. А останалото не е ваша работа. Офицерите погледнаха с облекчение след нея. Май се размина без произшествия. Няма да има купон, тоест скандал.

Ала и Серьожа също гледаха, надвесени от прозореца. Раменете им се докосваха. Той погледна под вежди към нея. В това време на плаца правеха развод. Взводът на лейтенант Тягунов тръгна на полеви занятия в пълно въоръжение.

— Не знам дали да й съчувствам, или…

— … да я поздравиш — промърмори Серьожа. — Щеше да си умре стара мома. Разбира се, поздрави я.

— Тук всички сте мръднали — разсърди се тя. — Става ми страшно. Какво гледаш?

— Влизам в ролята си. — Серьожа повдигна рамене. — Защо, не може ли? Мъжът ти забранява?

— Не му е до мен. Загрижен е за бойната и политическата подготовка. Но той е войник до мозъка на костите. Това му е в кръвта. Ами ти какво правиш тук с твоя глас?

— То пък един глас. — Той махна с ръка. — Да беше ме чула в столицата. Учех в консерваторията, близо до теб. А си повредих гласа тук, на студа…

— Какво говориш? — изуми се тя. — Ти — в консерваторията? А как се озова тук?

Той пак махна с ръка. Какво да си спомня. И разказа без желание:

— Влюбих се в една професорска дъщеря. Тя забременя от пръв поглед. А татенцето ми заби слаб в книжката. Изгониха ме още от първи курс.

— Дали съм те виждала там? — Тя присви очи. — Не си спомням.

— Затова пък аз те помня — каза той сериозно. — Гледаше всички отвисоко. Кого ще видиш? Имаше такива поклонници. Караха те с вносни коли.