Читать «Отвъд залеза (Животът и любовите на Морийн Джонсън — (Мемоари на една леко нередовна жена))» онлайн - страница 5

— В случая със съдията Хардейкърс години наред въпросът е бил: „Как така е още жив?“ Преди да изразя мнение, искам да го опна върху плочата и да го разпарчадосам. Може пък да съм прибързал със заключението си — току-виж излязло, че няма сърце.

— Защо ще го режете — за да разберете защо е умрял или за да сте сигурен, че няма да се съживи?

— Тук вътре май е доста шумно, а? Ще ни предоставите ли трупа? Трябва да го откарам в града.

— Само ми дайте формуляр 9–0–4 и го подписвам. Ще ви помоля обаче да се постараете гостите да не видят тая мърша. В гранд хотел „Август“ гостите не умират по стаите.

— Доктор Ридпат, аз уреждах дискретно подобни неща, преди вие незнайно как да се промъкнете през дипломната месомелачка.

— Не се и съмнявам, Адолф. Ще изиграем ли една игра след това?

— Благодаря, Ерик. Да.

— А после — вечеря заедно? Зенобия ще те очаква. Ще мина през моргата да те взема.

— Ох, извинявай, забравих! Ще водя моя асистент на Кметската оргия.

— Нямаш проблеми. Зенобия никога не би пропуснала първия голям купон от Фиестата — ще отидем всички заедно. Така че вземи и асистентката.

— Той е мъж.

— Извини ме за вдигнатите вежди — мислех, че си ги отказал. Е, хубаво, вземи го.

— Ерик, не те ли потиска фактът, че си толкова циничен? Той е сатир, а не гъсок.

— Още по-добре. По залез, щом започне Фиестата, Зенобия би приела на драго сърце всяка галантна непристойност, която би могъл да й предложи, стига да не й потроши кокалите.

От всичкото това глупаво бърборене научих едно: не се намирах в Ню Ливърпул. В Ню Ливърпул не празнуват Фиеста — а пък този местен празник като че ли беше нещо като Флашинга в Мюнхен и Карнавала в Рио накуп, поомешани с Брикстънските бунтове. Значи не беше Ню Ливърпул. Кой град, коя планета, коя година, коя вселена — това тепърва щях да уточнявам. После щях да проверя и какво може да се направи по въпроса със затрудненото положение, в което бях изпаднала. Дрехи. Пари. Граждански статут. След това — как да се прибера вкъщи. Обаче не се притеснявах. Докато тялото е топло, а червата — редовни, никой проблем не може да бъде друг освен дребен и временен.

Двамата доктори още се хилеха самодоволно един на друг, когато се усетих, че не съм чула и една дума на галакта. Нито дори на испангле. Говореха на английски — почти с твърдия акцент от детските ми години, с идиоми и речник, близки до диалекта на родния ми Мисури.

Морийн, ама това е пълен абсурд.

Докато лакейчетата се готвеха да изнесат трупа, маскиран като безименно нещо, увито в бели покривки, съдебният лекар получи подписано позволение от хотелския медик и двамата се застягаха да си ходят. Спрях последния.

— Доктор Ридпат!

— Да? Какво има, госпожице?

— Казвам се Морийн Джонсън Лонг. Вие работите на щат в хотела, така ли?

— Може да се каже. Кабинетът ми е тук и съм на разположение, когато потрябвам. По служба ли искате да разговаряме? Бързам.

— Само един кратък въпрос, докторе. Как човек може да привлече вниманието на някой от хотелския персонал, който да е от плът и кръв? Като че ли попадам единствено на малоумни роботи — а пък съм заседнала тук без дрехи и без пари…