Читать «Отвъд залеза (Животът и любовите на Морийн Джонсън — (Мемоари на една леко нередовна жена))» онлайн - страница 28

А сега си махни ръката оттам, ако обичаш; по пътя идва някой — виждаш ли праха?

Мама не ми се скара, че съм закъсняла с половин час. Но не настоя, когато Чарлз отказа предложената му лимонада с извинението, че трябва да води Нед (кастрирания си кон) вкъщи и да го натимари, а също и да почисти двуколката. Твърде завързана лъжа — сигурна съм, че просто не можеше да погледне мама в очите, нито пък би понесъл тя да го разпитва. Радвам се, че татко ме научи да избягвам завързаните лъжи.

Майка ми се качи горе веднага щом Чък си тръгна; аз пък излязох навън.

Преди две години татко ни беше снабдил с един лукс, който мнозина от нашата църква смятаха за греховно прахосничество: два външни клозета — един за момчетата и един за нас, момичетата — също като в училище. Всъщност наистина имахме нужда от тях. Този ден много се зарадвах, че момичешкият е свободен. Бутнах резето и се прегледах.

Кръв — не много. Никакъв проблем. Леко наболява и толкова.

Така че въздъхнах облекчено, изпишках се, стегнах се и се върнах в къщата, като пътьом подбрах една цепеница за кухнята от купчината с дърва — дан, която всички ние плащахме на връщане от всяко излизане.

Пуснах цепеницата на пода и се спрях в бараката за миене, залепена за кухнята. Измих си ръцете и ги подуших. Чисто. Просто гузната ми съвест ми погаждаше номера. Отидох в клиниката, като поспрях само да разроша русата косица на Люсил и да я тупна по дупето. Люсил май беше на три годинки — да, родена е през 1894, в годината след като с татко ходихме в Чикаго. Тя беше като кукличка — все засмяна. Реших, че и аз искам да си имам такава… но не тази година. Ала скоро. Чувствах се много женствена.

Стигнах в клиниката точно когато си тръгваше госпожа Алтшулер. Поздравих я учтиво. Тя ме погледна и рече:

— Одри, пак си излизала на слънце без шапка. Докога така?

Благодарих й, че е толкова съпричастна към благоденствието ми и влязох. Според татко тя страдаше само от запек и липса на движение… но се домъкваше два пъти месечно и от началото на годината не беше платила нито пени. Баща ми бе силен мъж, държеше на своето, но хич не го биваше да си прибере парите от длъжниците.

Татко я отбеляза в тефтера и вдигна поглед.

— Вземам офицера ви, млада госпожице.

— Сигурен ли сте, че не искате да промените решението си, сър?

— Не. Може да греша, но съм решил. Защо? Сбърках ли?

— Според мене да, сър. Мат в четири хода.

— Я? — татко се изправи и се приближи до масичката за шах. — Я ми покажи.

— Дали просто да не я разиграем? Може да греша.

— Уфффф! Ще ме вкараш в гроба бе, момиче — той огледа дъската и пак се върна на бюрото. — Това ще те заинтересува. Получих го тази сутрин по пощата. От господин Клеменс…

— Майчице мила!

Особено добре си спомням един пасаж:

„Съгласен съм с вас и с Барда, сър — нека ги обесим. Ако обесим адвокатите, това няма да намали мъките и тегобите на тази страна, но ще падне голяма веселба, пък и на никого няма да навреди.

И другаде съм споменавал, че Конгресът е единствената отявлено криминална класа в тази държава. Не може да е чисто съвпадение, че деветдесет и седем процента от конгресмените са адвокати.“