Читать «Отвъд залеза (Животът и любовите на Морийн Джонсън — (Мемоари на една леко нередовна жена))» онлайн - страница 27

— Парадокс — казваше тя.

Парадокс във времето — това Колин го разбираше. Беше член на Времевия корпус; бе минавал през времеви примки; знаеше, че при парадокс във времето е възможно да се извърнеш и да се ухапеш по врата.

Ето защо сега разбра, че ще оплоди Гретхен някъде напред по собствената си времева линия и някъде назад по нейната — парадоксът на обърнатата наопаки примка.

Ала „помогнеш ли си сам, ще ти помогне и Господ“. Това щеше да стане само ако се измъкнеше жив оттук и успееше да го осъществи.

Скоро след като получи това прозрение, спасиха и тримата — Колин прибави към сметката си нови трупове и го раниха още два пъти, но и тримата оцеляха. Изпратиха ги две хиляди години напред в бъдещето при най-великите лекари във всички вселени — Ищар и нейния екип. Сестра ми по съпружество Ищар не би оставила и един пациент да умре, щом тялото е още топло, а мозъкът — неувреден. Доста работа падна — особено по Пиксел. Мъничето го държаха няколко месеца при температура 0,3 по скалата на Келвин, докато пристигне доктор Боун от друга вселена, а дузина от най-добрите в екипа заедно със самата Ищар изкараха ускорен курс по котешка медицина, хирургия, физиология и т.н. После вдигнаха температурата на Пиксел до проста хипотермия, възстановиха го, докараха температурата му до нормалната и го събудиха. Така че днес той е здрав и силен котак, ходи и броди където си ще и прави котенца, където завари.

Междувременно Хейзъл уреди времевата примка и Колин срещна и ухажва, спечели, свали и оплоди една малко по-млада Гретхен. Тъй че тя си роди бебето, а по-късно (по личната си времева линия) се присъедини към Хейзъл и Колин при спасяването на компютъра Майкрофт Холмс.

Но защо такива крайни усилия само заради някакво си коте? Защо просто не са му съкратили мъките на умиращото писенце?

Защото без Пиксел и неговата способност да минава през стени нямаше да могат да спасят Майкрофт Холмс, целият нападателен отряд щеше да измре и бъдещето на цялата човешка раса щеше да бъде изложено на риск. Шансовете бяха така разпределени, че в половината бъдеще те умираха, а в другата половина успяваха. Малкото котенце промени нещата. То ги предупреди с единствената дума, която беше овладяло:

— Опа!

На връщане от Бътлър Чарлз се беше възстановил от посткоиталната депресия: искаше пак. Е, аз също, но не днес. Пътуването с двуколка по черен път ми бе напомнило, че онова, на което седях, е поожулено.

Обаче на Чарлз му се искаше, та две не виждаше — и то сега, веднага.

— Мо, ей там има една полянка и можем да оставим двуколката така, че да ни закрива. Няма страшно.

— Не, Чък.

— Ама защо?

— Всеки може да отбие и да спре там. Вече закъсняваме, а днес не ми се отговаря на въпроси. Не и днес. Освен това нямаме друг презерватив и това приключва въпроса, защото въпреки че смятам да имам деца, нямам намерение да ги раждам на петнадесет години.

— О…

— Точно така. Имай търпение, мили, ще го направим пак… някой друг ден, ще се подготвим внимателно… ти помисли как.