Читать «Отвъд залеза (Животът и любовите на Морийн Джонсън — (Мемоари на една леко нередовна жена))» онлайн - страница 22

III.

Змията в градината

Въпросът на баща ми дали се каня да се отърва от девствеността си или не, ме разстрои, защото от седмици вече само това ми беше в главата. Или може би от месеци. Така че отговорих:

— Разбира се, че не! Как можа да си го помислиш, татко?

— Събранието се закрива.

— Сър?

— Мислех, че сме те излекували от този вид банални малки лъжи. Виждам, че не сме, така че не ми губи повече времето. Ела пак, когато почувстваш нужда от сериозен разговор — той се врътна заедно със стола към бюрото си и отвори едно чекмедже.

— Татко…

— Ъ? Още ли си тук?

— Моля те, татко. Напоследък все това ми е в ума.

— Кое?

— Това. Да изгубя девствеността си. Да ми разкъсат ципата.

— Медицинският термин е „химен“, както знаеш — изръмжа той. — „Ципа“ влиза в онзи списък с англосаксонските синоними, макар че тази думи не носи точно проклятието на онези, другите. Ама не ми говори за „губене“, когато всъщност ще спечелиш правото си да раждаш — върховния статус на една жена, който биологичното ти наследство прави възможен.

Замислих се над думите му.

— Татко, както го представяш, ми звучи толкова привлекателно, че бих изтичала веднага навън да намеря някой, който да ми помогне с разкъсването на химена ми. Още сега. Веднага. Така че би ли ме извинил? — и понечих да стана.

— Ей! Я не мърдай оттам! Щом имаш такова намерение, няма да те заболи, ако изчакаш още десетина минути. Морийн, ако беше юница, щях да кажа, че си готова да те обслужат. Само че не си: ти си човек, девойче в една сложна и нерядко жестока култура. Мисля, че ще е по-добре да поизчакаш година-две. Можеш дори да отидеш девствена под венчило — въпреки че като лекар знам, че в тези модерни времена това не се случва кой знае колко често. Та… коя е единадесетата заповед?

— Не се оставяй да те хванат.

— Къде си крия „френските гумички“?

— В долното чекмедже отдясно, а ключът е в горната лява преградка — точно на обратно.

Не го направих същия ден, нито пък същата седмица. Нито пък същия месец. Но не минаха кой знае колко месеци.

Направих го около десет часа сутринта в един благоуханен ден през първата седмица на юни 1897 година, само четири седмици преди петнадесетия ми рожден ден. Мястото, което избрах, беше пода на съдийската ложа на окръжния хиподрум, на сгънат конски чул, постлан върху голите дъски. Познавах мястото, защото бях прекарала много мразовити утрини в същата съдийска ложа, измервайки времето на баща ми, докато тренираше с конете. Когато за първи път измервах времето бях на шест години и трябваше да държа хронометъра с две ръце — толкова беше тежък.

През юни 1897 година отидох там решена да го направя — с презерватив и дамска превръзка в чантата, тъй като знаех, че може да шурне кръв и ще трябва да убедя майка си, че ми е подранило с три дена.

Съучастникът ми в това „престъпление“ беше един мой съученик от гимназията на име Чък Пъркинс — с една година по-голям от мене и горе-долу с една глава по-висок. Дори не си въобразявах по детински, че съм влюбена в него, но се преструвахме на влюбени (той може и да не се е преструвал, но откъде да знам?) и прогресивно се съблазнявахме един друг през цялата учебна година. Чък беше първият мъж — момче, пред когото разтворих устните си за целувка… и впоследствие формулирах нова „заповед“: „Разтваряй си устните само ако имаш намерение да си разтвориш и краката“ — защото открих, че целуването ми харесва.