Читать «Отворени рани» онлайн - страница 4

На масичката до вратата имаше моя снимка от ранните ми ученически години, на която държа седемгодишната Мериан за ръка. И двете се смеем на нещо. Очите й са ококорени от изненада; моите — затворени. Притиснала съм я силно до себе си и късите й, слаби крачета висят през коленете ми. Не си спомням какво толкова ни е разсмяло. С течение на времето истинската причина се е превърнала в приятна мистерия. Мисля, че повече ми харесва да не знам.

* * *

Имам навика да си взимам вана. Не душ. Не понасям пръскащата вода; от нея ме побиват тръпки, сякаш през кожата ми преминава електрически ток. Затова натъпках една опърпана хотелска кърпа в решетката на канала, обърнах душа към стената и седнах в десетте сантиметра вода, която се събра на дъното на душкабината. Около мен плуваха нечии срамни косми.

Излязох от банята. Нямаше втора кърпа, затова изтичах до леглото и се избърсах в евтиното хавлиено одеяло. После пийнах топъл бърбън, като проклинах машината за лед.

Уинд Гап е на около единайсет часа южно от Чикаго. Къри великодушно ми беше отпуснал командировъчни за една нощувка в мотел и закуска, ако я взема на някоя бензиностанция. Стигнех ли в града обаче, щях да отседна при майка ми. Така отсъди той. Вече си представях реакцията й, когато ме види на вратата. Кратко, изненадано суетене, нервно прокарване на пръсти през косата и непохватна прегръдка. После щеше да се извинява за бъркотията в къщата, която всъщност бе идеално подредена. Любезно щеше да се осведоми за продължителността на пребиваването ми.

— Колко ще останеш при нас, миличка?

Тоест: „Кога си тръгваш?“

Именно любезността е нещото, което най-много ме дразни.

Знаех, че трябва да се подготвя за утре, да нахвърлям някакви въпроси в бележника си. Но вместо това си налях още бърбън, после глътнах един аспирин и изгасих лампата. Заспах, унесена от мокрото бръмчене на климатика и електрическото щракане от някоя видеоигра в съседната стая. Бях само на петдесет километра от родния си град, но имах нужда от още една нощ далеч от там.

* * *

Сутринта изгълтах набързо една суха поничка с конфитюр и потеглих на юг. Температурата постепенно се покачваше, от двете страни на пътя се простираха безкрайни гори. Тази част на Мисури е потискащо равна — милиони декари еднообразни дървета, пресечени единствено от тънката линия на шосето, по което се движех. Една и съща гледка в продължение на десетки километри.

Уинд Гап не може да се види отдалече: най-високата му сграда е само на три етажа. Но след двайсет минути шофиране усетих, че съм близо. Първо се появи бензиностанция. Отпред се мотаеха няколко рошави хлапета, голи до кръста и умиращи от скука. Едва проходил малчуган, още с памперс, си играеше да хвърля камъчета, докато майка му зареждаше стария си пикап. Косата й беше боядисана в златисторусо, но тъмната основа вече бе израсла няколко сантиметра. Жената изкрещя нещо на момчетата, но не можах да чуя какво, защото вече ги бях подминала. Не след дълго гората започна да оредява и минах покрай подобие на търговски център със солариум, оръжеен магазин и магазин за бебешки стоки. По-нататък — къс тупик с няколко къщи от двете страни, наченка на голям строителен проект, останал неосъществен. И накрая — ето го самия град.