Читать «Осмият ден» онлайн - страница 74

— Въпросът е, че имам полет в девет и петнайсет.

— Но нали ще останете за палиото? — попита портиерът.

— Разбира се.

— Тогава трудно ще направите връзка. Надбягването започва в четири, така че единствената възможност е в пет и четирийсет и осем до Киузи. Оттам можете да хванете рейс за Рим в седем без петнайсет. Ще стигнете към… — портиерът завъртя ръка в едната посока, после в другата — … към осем или малко по-късно. После такси до летището — още половин час. Не знам… — Изглеждаше едновременно скептичен и разочарован.

Дани кимна.

— Ще е трудно, но имам билет за първа класа, така че…

— По принцип е възможно — отвърна портиерът. — Но няма да е лесно. Може би е най-добре да вземете такси. — Той сбърчи лице. — Макар че в такъв натоварен уикенд едва ли ще успеете.

— И колко ще струва това? — зачуди се Дани и си помисли, че във Вашингтон сумата ще е в хиляди.

— До Рим ли? — Портиерът сви рамене. — Може би двеста долара.

Дани му каза да го уреди, защото ако не успееше за самолета, щеше да се наложи да пренощува в хотел. Портиерът обеща да опита, макар че не можел да гарантира. Господинът трябвало да разбере, че палиото се провежда само два пъти годишно.

— Хората са три пъти повече, но такситата пак са си толкова, нали разбирате?

Дани потвърди и портиерът каза, че щял да направи всичко възможно. Дани се върна на рецепцията и остави сака си там, за да може да го вземе и веднага да замине, когато се върне от града.

Седна във фоайето и зачака Паулина, въпреки че предпочиташе да не я вижда и просто да вземе такси. В два и двадесет се зачуди колко време ще трябва да чака. Белцер беше ангажиран човек и Дани определено не искаше да закъснява. Ако тя не се появеше до пет минути…

Преди да реши какво ще прави тогава, мобилният му телефон иззвъня с настойчив и треперлив звук. Той го отвори и го вдигна към ухото си, като си мислеше, че може да е Паулина.

— Даниъл?! — извика името му някой. Мъжки глас.

— Да… кой е?

— Инзаги! Чувате ли ме?

— Супер.

— Какво?!

— Казах, че ви чувам. Няма нужда да викате.

— Къде сте? — без да се опита да сниши глас, попита монахът.

— В Сиена. На път за палиото. Нали ви казах.

— Не ходете там. Не е безопасно.

— Какво?

— Върнете се в Рим. Трябва да поговорим.

— Да поговорим ли? За какво?

— Слушайте, цяла нощ четох файловете и…

— Какви файлове?

— Файловете на Терио, вие какви мислите? Онези в компютъра. Ужасно е! Нямате представа какво е намислил този Зебек!

— Какво искате да кажете? — попита Дани. Преди Инзаги да успее да отговори, във фоайето се втурна Паулина в оскъден черен костюм, голяма бяла шапка и огромни слънчеви очила. Дани си погледна часовника. Два и половина. — Чакайте малко — каза той и се изправи.

— Извинявай, че закъснях — рече тя, като държеше шапката си с една ръка. — Готов ли си? Промених срещата за три, но трябва да побързаме.

Дани кимна, после пак заговори по телефона.

— Трябва да тръгвам. Ще ви се обадя след два часа, съгласен ли сте?

— Не, Дани, струва ми се, че трябва…

Паулина настойчиво посочи часовника си.