Читать «Осмият ден» онлайн - страница 72

Когато излязоха в коридора, преводачката се поколеба. Неговата стая бе надясно, а нейната — наляво.

— Е? — рече тя и красивите й бадемови очи потърсиха неговите.

— Лека нощ — измърмори Дани. — Благодаря. Наистина беше страхотно.

Той се наведе, целуна я по бузата и се запъти към стаята си. Чувстваше се едновременно облекчен и разочарован. Спря пред вратата на 302, неуспешно се опита да улучи ключалката с ключа и изруга пристъпа на шемет, който го бе връхлетял. Някакъв глас в главата му, нещо като контрасъвест, крещеше: „Какви ги вършиш? Какво си мислиш? Тя е прекрасна, а ти си пиян. Кейли е на шест часови пояса оттук! Даже не е в същия ден като теб! Действай!“.

Но не. Щеше да си остане добър. Ключът се превъртя в ключалката и нощните съблазни останаха зад гърба му. Той влезе в банята, бавно се съблече, изкъпа се, изми си зъбите. Едва ли беше пил чак толкова много, ала виното го бе хванало. Дани изсипа две таблетки адвил от едно шишенце и ги изпи с чаша вода с надеждата, че ще облекчат евентуалния махмурлук на другата сутрин. После угаси лампата и се насочи към леглото.

Където лежеше тя — с разпилени по възглавницата коси и изкусителна усмивка.

„Господи боже! — помисли си Дани, спрял в средата на стаята по боксерки. — Ами сега?“ Усети, че неволно се приближава до леглото, сякаш бе върху една от онези самоходни пътеки на летището. Не знаеше какво да каже.

Паулина се протегна и гърдите й се залюляха настрани.

— Още не съм приключила с грижите си за теб — измърка италианката и потупа чаршафа до себе си.

„Това е прекалено — помисли си той. — Не мога да го направя…“

Тя безмълвно го притегли на леглото и Дани видя, че е съвсем гола. Изражението му я накара да се усмихне.

— Какво чакаш, Пикасо? Мятай се!

10.

Все още със затворени очи, Дани ту се унасяше, ту се събуждаше и все повече усещаше проникващите в стаята слънчеви лъчи. Полезрението му беше бяла страница — празна и ярка. Което го устройваше. Тъкмо така му харесваше. Не искаше да става. Искаше да си остане там, в онази ничия земя от отсамната страна на съня. Но не. Трябваше да стане. Имаше да върши някои неща. Той смело — беше сигурен, че има махмурлук — отвори клепачи, бързо хвърли поглед наоколо и бързо ги затвори, за да се спаси от проблясъка на утрото.

И продължи да лежи, като си мислеше: „Уф, божичко…“. После плахо плъзна ръка по чаршафа и облекчено въздъхна, когато не откри нищо друго, освен плат и въздух. С тихо изпъшкване насили очите си повторно да се отворят, седна и спусна крака от леглото. „Ти си отрепка“ — каза си той.

Дълго седя така, вторачен в босите си ходила. Слънцето огряваше гърба му и Дани се замисли за предишната вечер. За фреските на Лоренцети, релефите на Донатело, Паулина… за всичко.

— О, господи! — измърмори той, спомняйки си нещо, което му беше казала късно през нощта.

Не че се налагаше. Пред очите му се редяха картини от Сиена: масите на Кампо, забавната, красива Паулина, безбройните блюда, сипещият се от небето синьо-златен искрящ дъжд. Какво му беше казала? „Какво чакаш, Пикасо?…“.