Читать «Осмият ден» онлайн - страница 75

— Вижте, наистина съжалявам, но… трябва да вървя — повтори Дани. — Ще ви се обадя веднага щом мога. — И въпреки възраженията на монаха прекъсна връзката и последва Паулина към колата.

Телефонът отново иззвъня, но когато чу гласа на Инзаги, той се престори, че връзката е лоша.

— Не ви чувам, съжалявам, отче.

— Упорит е — докато влизаше в ланчата, отбеляза Паулина.

Щом се настани на предната дясна седалка, Дани за всеки случай изключи мобифона. Беше любопитен какво има да му каже монахът, ала в момента единственото му желание бе да се срещне с Белцер, да си получи парите и навреме да стигне на „Леонардо да Винчи“, за да хване самолета си. Така или иначе, определено не можеше да разговаря с Инзаги за файловете на Терио пред Паулина. Щеше да се обади на монаха по пътя за Рим.

— Имаш ли главоболие? — когато потеглиха към града, попита тя.

— Уууф — ти как мислиш? Умирам. — Паулина се засмя, но смехът й прозвуча малко глухо.

Скоро стигнаха до градската стена. Червено-бяла бариера, до която стоеше униформен полицай, преграждаше голямата арка. Преводачката отби надясно и слезе, но остави двигателя да работи.

— Днес в центъра не пускат автомобили. Ще те оставя тук. Просто продължи надолу по склона. Всички пътища водят до Кампо и щом стигнеш там, знаеш къде да отидеш. Входът на двореца е под дългия балкон, под който седяхме снощи. Името ти е в списъка. — Тя си погледна часовника. — Не е нужно да тичаш, но не можеш и да… се влачиш, нали?

— Ами ти?

— А, не! — Паулина сви рамене. — Заминавам по работа за Торино. Ще превеждам. Излезе нещо извънредно. Пък и много пъти съм гледала палиото.

— Е, благодаря за всичко.

Тя си свали шапката, хвърли я на задната седалка, отметна коса, наведе се напред и преди той да успее да й попречи, го целуна по устните.

— Чао, Дани. Може би пак ще се видим. Беше забавно, нали?

Когато стигна на Кампо, Дани се запромъква през прииждащите тълпи към двореца на Зебек. Той обходи с поглед стените на древния площад и забеляза синьо-златните знамена, спуснати от дълъг заоблен балкон. Запъти се натам и видя, че масите от предишната вечер са изчезнали. Между стените на някои от сградите около площада имаше ограничителни ленти. Когато се добра до отворената метална порта — с пауни, изобразени с ковано желязо — наближаваше три часът.

До шадравана в сенчестия двор, осеян със знамена на палиото, стоеше мускулест пазач. Той носеше „униформата“ на целия помощен персонал: черен памучен панталон, тъмни очила и скъпа черна фланелка с pavone на гърдите. Буквата О представляваше тюркоазно златно око от пауново перо. Пазачът го попита за името и провери в списъка. После прошепна няколко думи по мобилния си телефон и каза на американеца да почака. Скоро се появи закръглена млада жена със златист минижуп и синя блузка, която свършваше точно над пъпа й.

— Здрасти! — със силен немски акцент го поздрави тя. — Аз съм Верушка.

— Дани — успя да изфъфли той.

— Знам. — Момичето се облегна на него, обви ръката му със своята и каза: — Трябва да се грижа за теб.