Читать «Осмият ден» онлайн - страница 71

— Възможно е — с преувеличена сериозност кимна той.

— Е, добре — каза Паулина и отпи глътка вино. — Да вървим!

Той поклати глава.

— Ще взема такси.

— Не бъди глупав. Нали трябва да се грижа за теб. Пък и тази нощ няма да можеш да хванеш такси. Не е възможно.

Върнаха се при колата й. Дани съсредоточено се взираше в калдъръма, докато Паулина се клатушкаше на високите си токове и един-два пъти се блъсна в него, като се смееше, шепнеше, докосваше ръката му и приказваше. Дръзкият й кикот се носеше във въздуха.

После седнаха в ланчата и се понесоха нагоре по склона към хотела. Паулина включи уредбата и отвсякъде се понесе музика. Дани си мислеше колко хубава е нощта, мислеше си колко хубаво момиче е тя, когато ръката й докосна бедрото му. Едва ли беше случайно.

Той полагаше всички усилия да остане верен на Кейли, наистина, ала не му бе лесно. И все пак беше решен да устои, защото Кейли бе жената на живота му — беше убеден в това. И щеше да го напусне, ако й изневери, защото за нея верността означаваше всичко. Още отначало ясно го бе заявила.

По предното стъкло капнаха няколко капки дъжд, не чак толкова много, че Паулина да включи чистачките. Те залепнаха за стъклото като течни диаманти, осветени от фаровете на идващите отсреща коли. Паулина говореше за последното си посещение в Щатите — че всичко било с огромни размери.

— Къщите, колите, заведенията за бързо хранене. Всичко!

Дани кимна в знак на съгласие и се насили да откъсне очи от краката й. Вече ги помнеше до болка.

— Ами ти? — попита тя.

— Какво аз?

— И твоят ли е огромен?

Дани зяпна. „Наистина пих прекалено много. Сигурно говори за ръста ми.“ Защото Паулина не можеше да има предвид онова, което си мислеше той. Трябва да беше заради езиковата бариера.

— Не — отвърна Дани. — Аз съм малко по-висок от средния ръст, това е.

Тя се засмя и ръката й отново докосна бедрото му, докато превключваше скоростта на поредния завой.

„Кейли никога няма да научи“ — каза си Дани. Тя бе на хиляди километри и пътищата на двете жени никога нямаше да се пресекат, дори след милион години. Погледът му отново се насочи към коленете на Паулина и бледата плът над тях.

Какво ще правиш, момче? Какво ще правиш?

Той се засмя и се извърна.

— Защо се смееш? — попита Паулина.

Дани поклати глава.

— Спомних си за един албум.

— Кой?

— „Прилеп от ада“.

Тя се озадачи.

— Не съм го чувала.

Дани сви рамене.

— Не е важно.

За миг си помисли дали да й разкаже за албума и конкретно за песента, от която бяха стиховете — „Рай на светлината на арматурното табло“ — но се отказа.

Важното беше: няма значение дали Кейли ще узнае. Това не бе проблемът. Проблемът беше да не изневерява, да не лъже. Досега й беше верен и така трябваше да си остане. Тайните отравят връзките, а другите жени са като противопехотни мини — никога не знаеш кога ще избухнат.

Преводачката леко отпусна длан върху коляното му. „Може би съм прекалено пиян, за да различавам добро от зло“ — с надежда си помисли той.

Изведнъж пред тях се появи хотелът и ланчата спря на площадчето. Паулина угаси двигателя и слезе от колата. Подхвърли ключовете на пиколото, хвана Дани подръка и опря глава на рамото му. Двамата влязоха във фоайето и се качиха с асансьора на третия етаж.