Читать «Осмият ден» онлайн - страница 52

Монахът се разшава на стола си, сякаш изведнъж му стана неудобен.

— Точно така.

— И? Какво се е случило?

Инзаги пое дълбоко дъх.

— Според Крис ли?

— Да.

— Ами Крис каза… знам, че звучи нелепо, но… той каза, че видял дявола.

Дани се чудеше какво да каже. Накрая се сети:

— Моля?

— Казах, че той каза… че е видял дявола. — Нервен смях.

— Стига бе!

Монахът поклати глава.

Дани се чудеше дали да се смее, или да плаче. Може да беше католик, обаче религията никога не бе представлявала сериозна част от живота в семейството му. Дълбоко в себе си приемаше вероятността да съществува Бог, но произхождаше от стар род грешници — всъщност агностици. Освен две негови лели стари моми, които бяха набожни, ролята на църквата в живота на рода Крей се изчерпваше с някои церемонии. Те се женеха в черква и понякога кръщаваха там децата си (собственото му кръщелно свидетелство беше в кафяв плик в най-долното чекмедже в скрина на майка му). Църквата ръководеше техните погребения и им помагаше в самото погребване. Някои дори донякъде редовно ходеха на служба, особено когато остарееха — въпреки че родителите му още не бяха стигнали до този момент. Но никой от семейството му (освен лелите) не беше религиозен — никой не вярваше в дявола.

Злото беше реално, знаеше го, но нямаше въплъщение. Дяволът бе като… Баба Яга.

— И как е изглеждал? — накрая попита Дани. — С рога и опашка, така ли?

Монахът леко смутено поклати глава.

— Само спомена, че се возел в бентли.

— Дяволът?!

— Да.

— И къде е било това?

— Някъде в Източна Турция. — Инзаги с лукава усмивка се наведе напред и прибави: — По-логично е дяволът да има ролс, не смятате ли?

Дани неуверено се подсмихна. Как трябваше да отговори на това? Какво би казал един полицай? Дали монахът го изпитваше, или се шегуваше?

— Странно — каза той.

— Съгласен съм.

Когато келнерът вдигна чиниите, Дани реши, че е време да премине на въпроса. Той извади квитанцията от „Федерал Експрес“, която бе открил в боклука на Терио, и попита Инзаги дали може да види компютъра на професора.

— Надявахме се в него да има нещо, което да помогне на следствието.

Монахът се намръщи и Дани си помисли: „Започва се!“.

— Не е у мен — отвърна Инзаги.

— Защо?

— Защото още е на митницата. — Според италианеца трябвало да се плати вносно мито от над милион лири — около петстотин долара. Дотогава лаптопът щял да остане на товарния терминал на летище „Леонардо да Винчи“. — Знаете как е — каза монахът. — Поисках средства, но това може да отнеме месеци. И истината е, че ще е чудесно да имам лаптоп, но всъщност нямам нужда от него. Мога да използвам други компютри.

— Тогава защо ви го е пратил?

Инзаги се подсмихна.

— Просто като подарък. Винаги съм искал лаптоп, а Крис все се оплакваше, че лаптопът му бил тежък. Шегуваше се, че „портативен“ и „компютър“ били несъвместими думи.

Дани се засмя.

— Значи просто е искал да се избави от него.

— Точно така — потвърди монахът. — Но се оказа, че не е толкова евтин. Ако го беше пратил на служебния ми адрес във Ватикана, вече щеше да е при мен. Но той го прати на домашния ми адрес, на Виа дела Скрофа. Тук е Рим и затова трябва да платим на Цезар.