Читать «Осмият ден» онлайн - страница 53

Дани се замисли за миг, после се наведе напред и опря лакти на масата.

— Ами ако аз го освободя от митницата? — попита той. — За сметка на управлението. И след като го проверя, ще се погрижа да го получите.

Монахът прехапа устни, отпусна се назад и се замисли. След малко кимна в знак на съгласие, бръкна в джоба си, извади красива визитка и му я подаде.

— Горният номер е на апартамента ми в Каза Клера. Обикновено вечер съм там. Но винаги можете да се свържете с мен по мобифона — освен когато съм в църква. Тогава го изключвам.

— Страхотно — отвърна Дани. Той написа номера на мобилния си телефон върху гърба на една от визитките на Франк Мълър и я подаде на монаха.

— Ще ви дам писмо за митницата — обеща Инзаги. — И копие на митническата декларация. Не би трябвало да имате проблеми на летището.

— Много любезно от ваша страна.

— Аз трябва да ви благодаря — каза италианецът.

8.

От ресторанта отидоха пеш във Ватикана по лабиринт от древни улици, толкова тесни, че дори в летен следобед като този царуваше постоянен здрач. От време на време завиваха на поредния ъгъл и се озоваваха на площад, окъпан в ярки слънчеви лъчи. След миг светлината отново помръкваше от златна в сребърна.

Прекосиха Тибър по пешеходен мост на запад от замъка Сант’Анджело. Мостът представляваше нещо като пазар на открито, където смугли араби и апатични африканци продаваха всичко — от хашиш, чадъри и карикатури до оловни войничета с батерии, които пълзяха по корем с пушка в ръце.

Продължиха по горещата Виа дела Концилиационе — широк булевард, отвеждащ туристите и туристическите автобуси направо на площада „Свети Петър“, където имаше цяло море от сгъваеми столове в очакване на появата на папата. Инзаги преведе Дани през швейцарските гвардейци на портала и го придружи по древна уличка до огромен двор — Кортиле дела Пинйе. Заобиколен от аркада кафяви сгради, дворът бе разделен с калдъръмени алеи и зелени участъци. В средата бликаше грамаден фонтан. В отсрещния край за радост на Дани се издигаше гигантска мраморна шишарка, висока около два метра и поставена върху великолепно изваян капител.

— Откъде е?

Монахът сви рамене.

— Подарък — отвърна той. — Или е открадната отнякъде.

Минаха през аркадата и влязоха в сграда, толкова модерна отвътре, колкото древна отвън. Инзаги се разписа за двамата на малка регистратура и го заведе при ескалатор, с който се спуснаха два етажа надолу и се озоваха на нещо като мецанин — ярко осветена остъклена чакалня. Зад стъклото се виждаше подземно хранилище на книги и ръкописи, изправени, облегнати и натрупани върху километрични стелажи. Наблизо имаше малка табела с надпис: ARCHIVIO SEGRETO.

— Преди десетина години направихме основен ремонт — поясни монахът. — Всъщност пълно преустройство. Нямаше достатъчно място за ръкописите. И сега имаме това! Четирийсет и три километра евтини метални стелажи. Можем да провеждаме маратони върху тях. — Той се усмихна. — Ако ме почакате малко, ще приготвя документите.