Читать «Осмият ден» онлайн - страница 54

Дани остана в компанията на възрастна монахиня, която седеше на невероятно старо бюро, без да му обръща внимание. Тя тихо говореше по микрофон, вперила поглед в модерен компютърен монитор и отпуснала дясната си длан върху мишката.

Накрая Инзаги се върна с дебел плик в ръка.

— Извинявайте, че се забавих, но ви давам копие от митническата декларация и писмо, с което ви упълномощавам да вземете компютъра от мое име. Не знам дали наистина е нужно такова пълномощно, но… — Той се засмя. — В Италия винаги е хубаво да имаш повече документи.

— Благодаря.

— Нали ще ми съобщите каквото научите?

— Непременно — обеща Дани.

Всичко върви чудесно, помисли си той. Най-трудната част от работата, онази част, от която се беше страхувал — да излъже монаха, че е ченге — бе приключила. И изобщо не беше толкова сложно. Напротив, бе минало толкова добре, че този великодушен човек дори му беше написал пълномощно.

— Според вас колко време ще ви трябва? — попита Инзаги.

Американецът се поколеба. Белцер едва ли щеше да задържи компютъра много дълго. Но пък какво знаеше той? Ако файловете бяха шифровани, можеше да отнеме доста време. От друга страна, след като копират файловете, самият лаптоп ще е излишен.

— Не много, освен ако не извадим късмет — отвърна Дани. — Ако открием нещо, ако има улики… — Той остави изречението недовършено и разпери ръце. — Тогава може да отнеме известно време.

Монахът кимна.

— Разбирам. Е, имате номера ми и аз имам вашия.

— Точно така.

— Но ми се струва, че няма смисъл да опитвате днес.

— Какво да опитвам? — попита Дани.

— На летището — отвърна Инзаги и посочи часовника на китката си. — Вече е три и при тези задръствания… няма да успеете.

— Митницата работи до пет — каза Дани. — Проверих.

Монахът кимна с глава.

— Разбира се. Но това означава, че ще затворят в четири. — Той се подсмихна и го поведе към ескалатора, където му махна за сбогом с толкова искрена усмивка, че бавно издигащият се от дълбините на библиотеката Дани бе преследван от спомена за нея по целия път до хотел „Дингилтера“. Любезността на италианеца му подейства потискащо.

Ала не и следобедът. Слънцето ярко светеше и Рим беше реалност. Той се качи с асансьора до стаята си и извади от сака „Сияйната гробница“. Книгата бе пристигнала преди два дни и още не я беше разтварял. Сега видя, че е доста тънка, със снимка на Терио върху прашната обложка — същата снимка, която бяха публикували над некролога във „Вашингтон Поуст“. Дани я пъхна под мишница, спусна се отново с асансьора, излезе навън и взе такси.

— Вила Боргезе — каза той и прибави: — Per favore.

Пътуването бе кратко и както подозираше, паркът се оказа идеалното място за четене в летен следобед. Огромни чинари хвърляха сянка върху морави и пейки. Разхождаха се влюбени. Играеха деца. Продавачи на сладолед бутаха колички по алеите. Дани си купи чашка фъстъчен сладолед, седна и започна да чете.

Първата половина от „Сияйната гробница“ беше посветена на ранните анахбрити. Терио разказваше историите им и твърдеше, че свети Антоний Египетски и други след него станали причина за появата на западното монашество. Защото, смяташе професорът, религиозните отшелници неизбежно привличали последователи. По ирония на съдбата колкото по-пълно се откъсвали от света и се оттегляли по-навътре в пустинята, толкова по-голяма била вероятността да излязат от отсрещната страна начело на цяла свита. Това си имало и хубавата страна: именно монашеските ордени съхранили писаното слово през Тъмните векове и така спасили западната цивилизация от невежество и мрак.