Читать «Осмият ден» онлайн - страница 49

— Няма проблем — отвърна той и извади служебната карта, която бе получил от Белцер.

Монахът я взе с извинителен поглед.

— Просто сте твърде млад — каза Инзаги. — Очаквах някой по-възрастен. — Почти без да погледне документа, той засрамено му го подаде обратно. — Извинявайте.

Дани поклати глава.

— Хубаво е да си предпазлив — човек никога не знае…

— Така е — потвърди монахът.

— Е… казаха ли ви какво се е случило?

— Не. — Инзаги любопитно го погледна и поклати глава. — Има ли значение?

— Ами това е една от причините да съм тук. Било е извънредно необикновено „самоубийство“.

Монахът се намръщи.

— Защо?

Дани описа обстоятелствата, при които бяха открили Терио, наблюдавайки лицето на събеседника си. Първоначалното опечалено изражение на Инзаги се замени с отвращение. Накрая отпи голяма глътка вино и избърса устата си със салфетката.

— Боже мой! Това е ужасно странно. Искам да кажа…

Дани го погледна мрачно.

— Въпреки че! — Инзаги вдигна показалец. — Въпреки че! — повтори той и разклати пръста си като Фидел Кастро. — Има прецеденти.

Дани запремигва учудено.

— Нима?

Монахът тържествено кимна с глава.

— Е, аз пък никога не съм чувал за такова нещо. Повечето хора скачат от мостове или се застрелват — упорстваше Дани. — Или гълтат таблетки.

— Да, разбира се, прав сте. Но в контекста на вярата — в контекста на християнството — тези неща имат дълга история.

— Наистина ли? — озадачено попита Дани. Неговото религиозно възпитание бе минимално, но ако хората масово се зазиждаха в името на Иисус, трябваше да е чувал за това. — Дълга история ли?

Инзаги отпи голяма глътка вино, вдигна чашата си на светлината на прозореца и се наслади на цвета.

— Светът е враг на спасението — заяви той. — И винаги е бил. Той е бойно поле за душата, мястото, където плътта се среща с дявола. Напуснете света, и дяволът не може да се добере до вас. — Нова глътка вино и монахът се наведе напред. — Наричали са се анахорити, от гръцкия глагол „анахорео“ — оттеглям се. Първите анахорити отивали в пустинята и живеели в пещери. Най-странни били стилитите, които прекарвали живота си на върха на колони.

— Колони ли?

— Класически руини — поясни монахът.

— И са прекарвали живота си там?! Седнали на върха?

Инзаги кимна.

— По-голямата част от живота си — потвърди той. — По-късно, през средновековието, били… зазиждани живи. В стените на черквите. Северните стени.

— Зазиждани живи — повтори Дани.

— Струва ми се, че това е точният израз. Per seppellire vivo. Погребан жив. Това са думите, нали?

Дани кимна.

— Да, това са думите.

— И аз така си мислех, но моят английски понякога… сдава багажа. Тези анахорити били затваряни в малки клетки, анахорети, зад олтара. Анахоретите имали прозорчета, нещо като амбразури, през които светите мъже гледали службата и получавали храна. Но щом ги затворели вътре, повече никога не излизали. Нямало врати.

Дани се смая. Замисли се как ли е изглеждало това — не от гледна точка на анахоритите, които очевидно са били луди, а от гледна точка на онези, които бяха ходили на черква да се молят. Очи в стените. Той потрепери.