Читать «Осмият ден» онлайн - страница 3

— Ей!

Дилейни вдигна глава — Поляков го викаше. Той хвърли бележника на предната седалка, погледна към небето — на юг тъмнееше завеса от дъжд, което го изпълни с надежда, че ще отложат мача на Брент — и се запъти към партньора си.

Оказа се, че има външен вход за мазето — ръждива метална врата, която се отваряше неправо към няколко бетонни стъпала. Поляков стоеше на стъпалата между двете отворени крила на вратата.

— Искаш ли да хвърлим едно око вътре?

Дилейни се намръщи и наведе глава към едното крило.

— Така ли ги завари?

Поляков кимна.

— Да. Широко разтворени.

Дилейни сви рамене.

— Може да е обир. Само нека побързаме.

„Мили боже, дано да не намерим някой мъртвец, че отиде цялата нощ!“ — помисли си той.

Поляков проточи шия напред, извика името на Терио и слезе по стъпалата. Дилейни го последва.

Мазето представляваше продълговато помещение с двуметров таван, стени от бетонни тухли и циментов под. Над прашен тезгях в ъгъла жужеше и премигваше самотна флуоресцентна лампа. В нея се блъскаше нощна пеперуда.

Дилейни огледа наоколо. Нервно. Не обичаше мазета. От малък се страхуваше от тях, въпреки че нямаше конкретни лоши спомени. Просто го побиваха тръпки. С евтините си лавици, отрупани с кутии боя, гвоздеи и инструменти, това място беше като всяко друго мазе: едновременно обикновено и зловещо.

Поляков сбърчи нос.

— Усещаш ли нещо? — попита Дилейни и обходи с поглед помещението.

— Да, струва ми се — потвърди партньорът му.

На лавицата под тезгяха Дилейни забеляза червен пластмасов контейнер с надпис ГОРИВО ЗА КОСАЧКИ.

— Сигурно е бензин — каза той.

Поляков поклати глава.

— Ъхъ.

— Така или иначе, тук няма никой.

Дилейни се обърна да си тръгне и се запъти към стъпалата, ала спря, когато усети, че Поляков не го следва.

— Какво откри? — попита Дилейни и се озърна назад към партньора си, който държеше фенерче на височината на рамото си и бе насочил мощния му лъч към най-далечния ъгъл на мазето.

— Не съм сигурен — измърмори Поляков и се приближи към отсрещната стена. — Нещо странно.

Дилейни погледна натам и видя, че партньорът му е прав: наистина беше странно. Северният ъгъл на мазето бе отделен с набързо издигнати стени от бетонни тухли. Сключващите прав ъгъл стенички бяха широки по около метър и двадесет и стигаха до тавана, образувайки нещо като бетонен килер, но без врата.

— Какво е това? — попита Дилейни.

Поляков поклати глава и пристъпи напред.

Килерът — или каквото беше това — беше построен аматьорски. Хоросанът излизаше между тухлите, които не бяха подредени много грижливо. Полицаите се вторачиха в стените.

— Прилича… прилича на импровизирана стая! — накрая каза Поляков.

Дилейни кимна с глава и прокара пръсти през гъстата си кестенява коса.

— Сигурно затова е ходил в магазина за строителни материали. Трябва да е…