Читать «Осмият ден» онлайн - страница 5

В края на краищата там бе извършено убийство — или поне така се предполагаше. Докато патолозите не установят друга причина, полицията третираше самоубийствата и злополуките като убийства.

— Кофти работа — измърмори патологът.

Дилейни мрачно кимна и подаде на детектива списък на повърхностите, които бяха докосвали двамата с Поляков: вратите на къщата, входната и задната, вестниците и пощенската кутия, вратата на пикала и един от страничните прозорци на сградата. Чука и отвертката, тухлите и електрическия ключ. Касовата бележка от магазина за строителни материали.

— Що за извратен кретен може да направи такова нещо? — зачуди се Дилейни.

Патологът запали цигара и го стрелна с поглед.

— Какво искаш да кажеш?

Дилейни се намръщи.

— Какво искам да кажа ли? Искам да кажа… ти какво мислиш, че искам да кажа? Погребали са го жив, за бога!

— Кой?

Дилейни още повече свъси вежди. Този патолог да не беше идиот?

— Откъде да знам? Онзи, дето го е извършил. Просто казвам, че…

— Сигурно го е извършил сам.

Дилейни зяпна.

— Виж хоросана. — Детективът кимна към стената. — Лицевите страни на тухлите са отвътре. Вътре е и кофата. И мистрията. И няколко чувала с хоросан.

— Искаш да кажеш, че сам го е построил, така ли? — попита Дилейни.

— Така изглежда.

Дилейни погледна гробницата, която вече беше почти отворена. Мъртвецът седеше на пода облегнат на стената, разкрачен, с отворени очи.

— Не. Защо някой би направил това — каза Дилейни.

Не вярваше. Даже мистрията, която лежеше в краката на мъртвия, не доказваше нищо. Кой можеше да е сигурен, че не е имало втора мистрия, втора кофа, друг чувал с хоросан?

Патологът не му отговори, а даде знак на полицая да се отдръпне встрани, после се вмъкна в малкото помещение. Приклекна, сложи си латексови ръкавици и започна да претърсва джобовете на мъртвеца.

— Хората се самоубиват поради най-различни причини — замислено рече той. — Понякога от омраза към самите себе си. — Намери портфейл, разтвори го и погледна шофьорската книжка. — Терио. „Т“ като Том, е-р-и-о. Някой записва ли?

Един от полицаите отговори утвърдително.

— Малко име: Кристиан. Второ име: Антъни. — Той прибра шофьорската книжка в найлонова торбичка, въздъхна и насочи фенерчето си към очите на мъртвеца. — Преди две години имах такъв случай. Човекът се беше обезглавил — сам си беше отрязал главата!

— Глупости! — възкликна Поляков, който тъкмо слизаше по стъпалата. — Не е възможно!

— Той обаче го беше направил — отвърна патологът. — Завързал въже за едно дърво, а другия край завързал на шията си. После седнал в колата си и настъпил газта. Имаше камаро, така че главата му беше откъсната доста чисто.

— Но… защо? — зачуди се Дилейни.

Патологът поклати глава и продължи да оглежда трупа.

— Депресия.

Поляков се изкиска и отвратеният Дилейни излезе навън на дъжда. Само след секунди бе в колата, но за това време подгизна до кости. Дъждът трополеше по покрива. Полицаят се загледа в стичащите се по предното стъкло струи и се опита да не мисли за мазето.

Но не можеше. Беше потресен от видяното. Самият той страдаше от лека клаустрофобия — а може би не съвсем лека — и му се струваше кошмарно някой да седи в мрака и да чака смъртта в онази крипта.