Читать «Оръжейните майстори» онлайн - страница 117

„Дан… — в мисълта му имаше неизмеримо удивление. — Дан, дяволе!… Откъде се появи пък ти?“

— От Земята — изрече на глас Хедрок, наслаждавайки се на милувката на вятъра по лицето си. По-късно щеше да обясни, че не е Дан.

Този отговор, изглежда, бе точно онова, от което Джил имаше нужда. Той въздъхна, усмихна се, обърна се по гръб и заспа. Хедрок започна да рови по сандъците, търсейки таблетки декстроза. Намери и постави една таблетка в устата на Джил. Доволен, че е направил всичко по силите си за момента, той насочи вниманието си към другите мъже. Даде им вода, а след нея и декстроза. Изправи превития си гръб едва когато усети докосването на мисълта на паяка, все така хладна и бездушна.

„Виждаш ли — казваше паякът. — Той се погрижи и за другите. Проявената емоция не е просто форма на съчувствие, представляваща обобщение на генетичната близост между двамата близнаци.“

Това беше всичко, само някакъв коментар. Но той беше достатъчен, за да накара Хедрок да се спре. Не че беше забравил за паяците. Но мисълта за тях беше изтласкана досега назад в съзнанието му от екстремалната ситуация, в която се намираше. В следващия миг той се върна към действителността. Вдигна поглед към синьото небе, погледна величественото светложълто слънце и изпита дълбока омраза към целия народ на паякообразните същества. И все пак съзнаваше, че това е като заплашителното размахване на юмруци от някогашните диваци и крещенето на оскърбления към злите демони, спотайващи се в небесата.

След малко се поуспокои, нахрани отново подопечните си, този път с бързоусвоим плодов концентрат, разреден с вода. Един от мъжете — слаб симпатичен младеж — се бе съвзел достатъчно, за да му се усмихне, без да крие озадачеността си, но явно нямаше сили да задава въпроси, а Хедрок не изпитваше желание да го информира доброволно. Докато всички спяха, той се изкатери на най-близкото дърво и огледа околността. Видя само дървета, хълмиста равнина и някъде далеч, скрита под омарата на топлия въздух, широка ивица вода. Повече го заинтригуваха жълтите точки върху едно дърво на няколкостотин метра нагоре по поточето. Скочи на земята и се отправи натам. Изглежда, не бе преценил добре разстоянието, защото когато се върна с пълен контейнер плодове, слънцето вече беше подминало зенита си.