Читать «Оръжейните майстори» онлайн - страница 116

„СЕГА ТРЯБВА ДА СЕ ПОДЛОЖИШ НА СЛЕДВАЩАТА ФАЗА“ — разнесе се в главата му.

Осъзна, че лежи под източник на светлина. Нямаше представа къде се намира, нито дори къде искат от него да мисли, че е. Тялото му беше удобно настанено в нещо, което можеше да се окачестви като изработен по мярка ковчег. Сравнението погъделичка нервите му, но той си наложи спокойствие. Лежеше, изпълнен с решимост да осъществи намеренията си, и гледаше в светлината. Източникът висеше в черното пространство над него или може би… — той се изненада от мисълта — … може би той гледаше надолу към него.

Това нямаше значение. За него съществуваше само светлината, блестяща в мрака, ярка светлина. След доста време забеляза, че не е бяла. Всъщност изобщо нямаше цвят. Не беше ослепителна, нито топла. Тук мисълта му спря и той трепна. Върна се на последното си наблюдение. Топла? Не, по-скоро обратното, той усещаше студ. Светлината беше леденостудена.

Откритието му подейства като сигнал.

„ЕМОЦИЯТА — разнесе се отдалеч мисълта на паяка — Е ЕНЕРГИЙНА ПРОЯВА. ТЯ ДЕЙСТВА МИГНОВЕНО, НЕЗАВИСИМО ОТ РАЗСТОЯНИЕТО. ПРИЧИНАТА ЗА ОТСЛАБВАНЕТО НА ВРЪЗКАТА МЕЖДУ ДВАМАТА БЛИЗНАЦИ, ПОНЕ ДОКОЛКОТО МОЖЕ ДА СЕ СЪДИ ПО СУБЕКТИВНИТЕ ИМ ВЪЗПРИЯТИЯ, Е В ТЯХНОТО ОЧАКВАНЕ, ЧЕ ВРЪЗКАТА НЕИЗБЕЖНО ЩЕ ОТСЛАБНЕ, НО ТОВА ОЧАКВАНЕ Е ЧИСТО ПСИХИЧЕСКА РЕАКЦИЯ. НЕРВНИТЕ ИМ СИСТЕМИ СА СЪЗНАВАЛИ УВЕЛИЧАВАНЕТО НА РАЗСТОЯНИЕТО МЕЖДУ ТЯХ, КОГАТО ЕДИНИЯТ Е ИЗЛЕТЯЛ КЪМ ЦЕНТАВЪР. ИНСТИНКТИВНО ТЕ СА СЕ ОТКАЗАЛИ ОТ ВРЪЗКАТА, МАКАР ЕМОЦИОНАЛНОТО ОТНОШЕНИЕ ДА Е БИЛО ТАКОВА, КАКВОТО И ПРЕДИ. А СЕГА, СЛЕД КАТО СИ ВЕЧЕ ЕЛЕМЕНТ ОТ ТАЗИ ВРЪЗКА… НЕКА Я ВЪЗОБНОВИМ.“

Стори му се, че стана мигновено. Видя, че лежи на покрит с трева бряг до бистър поток. Водата бълбукаше и скачаше от камък на камък. Лек вятър галеше лицето му, през надвисналите клони на някакво дърво проникваха лъчите на фантастично слънце, увиснало над хоризонта. Край него се виждаха разхвърляни кашони, сандъци, някакви апарати и… телата на четирима спящи мъже. Най-близкият беше Джил Нийлан. Хедрок за миг си върна контрола над съзнанието и си каза: „Спокойно, глупако, това е само образ — картина, която по някакъв начин са вкарали в мозъка ти. Джил е на пясъка, на блуждаеща планета, насочваща се към ада. Това тук е измислен свят, това е Раят… приказен земен кът по време на най-чудесното лято.“

Изминаха няколко секунди, но Джил все така продължаваше да спи по лице, шумно поемайки си дъх, сякаш въздухът не му стигаше, като че ли животът неохотно се връщаше в тялото му, вкопчило се с последни сили в него. Едва доловима мисъл се материализира в главата на Хедрок: „Вода! Господи, вода!“.

Не, тази мисъл не бе негова. Хедрок се хвърли към потока. Два пъти напълни шепи — те се тресяха с такава сила, че скъпоценната влага се изливаше върху тревата. Накрая дойде на себе си, претърси кашоните и намери някакъв съд. Започна внимателно да излива тънка струйка върху устата на Джил Нийлан. На няколко пъти изсушеното тяло се сгърчи в задавена кашлица. Но дори това беше за предпочитане — умиращите мускули отново си намираха работа. С блеснал поглед Хедрок неуморно продължаваше. Усещаше бавните удари на сърцето на Джил, виждаше избистрящите се картини в главата му, чувстваше връщането на съзнанието, избягало допреди малко далече от мозъка. Усещаше цялото богатство на сетивното възприятие, което досега бе принадлежало изключително на двамата братя. Джил дойде на себе си и се огледа.