Читать «Оръжейните майстори» онлайн - страница 114

— Доколкото мога да преценя, вие — поотделно и като раса — явно добре се справяте — ядно каза Хедрок. — Ето, дошли сте тук в кораб с размерите на малка луна. Очевидно принадлежите към по-висша цивилизация. Бих искал да видя родната ви планета, вашата промишленост, ежедневието ви. Струва ми се, че би ми било интересно. Няма никакво съмнение, че логиката, която използвате, ви подхожда и ви е донесла добри резултати. Природата може да се потупа по рамото за създаването на този разум, но… на вас абсолютно нищо не ви е ясно за човека, щом мислите, че всичко, което ме интересува, е да разбера точно момента, в който да очаквам да ме убият.

„И КАКВО ОЩЕ БИ ЖЕЛАЛ ДА ЗНАЕШ?“ — мисълта прозвуча с нескривано любопитство.

— Добре, печелите — уморено отговори Хедрок. — Бих искал да знам кога ще получа нещо за ядене?

Храна! — питащият беше възбуден. — Чу ли това, XXX…? (по-нататък беше неразбираемо)

„Много интересно — чу се нова мисъл. — В момент на криза грижата за храната има основен приоритет. Това е важно наблюдение. Успокойте го и продължете с експеримента.“

— Не е нужно да ме успокоявате — увери го Хедрок. — Какво искате да направя?

„ПОДЧИНИ СЕ. МИСЛИ ЗА МЪРТВОТО ТЯЛО.“ Той го направи с облекчение и картината пред очите му стана кристално ясна. През главата му се стрелна представа: горкият Джил, безжизнено проснат сред безкрайно море от пясък, с клетки вече изсушени от засилващата се жега в резултат на приближаването на планетата към едно от слънцата на двойната система. Изпитваше странна агония и… беше благодарен, че е мъртъв. Край на страданията му. Тленните му останки не можеха да почувстват нищо повече — нито галещите убождания на неуморимите песъчинки, нито глад или жажда, нито страх или безумна надежда. Смъртта бе споходила Джилбърт Нийлан така, както в крайна сметка спохожда всички. Лека му пръст.

Хедрок съзнателно прекъсна емоционалния поток.

— Почакайте — смаян каза той, — аз започвам да се чувствам като неговия брат.

„ТОЧНО ТОВА Е НАЙ-ИЗНЕНАДВАЩАТА ХАРАКТЕРИСТИКА НА ЧОВЕШКИТЕ СЪЩЕСТВА — разнесе се в главата му мисъл. — ЛЕКОТАТА, С КОЯТО ЕДНА НЕРВНА СИСТЕМА РЕАГИРА НА ИМПУЛСИ ОТ ДРУГА. ИЗПОЛЗВАНИЯТ СЕТИВЕН АПАРАТ НЯМА АНАЛОГ В СВЕТА НА РАЗУМА. СЕГА СЕ ИЗПРАВИ В КРЕСЛОТО И СЕ ОГЛЕДАЙ.“

Хедрок се подчини и огледа екраните на терминалите. Видя, че са настъпили промени. Големият кораб, чийто пленник беше, се бе изтеглил по-напред: огромният му корпус запълваше почти всички екрани. На предишното му място сега се виждаше космическа пустош, дълбоко в която светеха две светложълти звезди. Първоначално бяха малки — само едва забележимо по-светли от другите. Но се приближаваха. И нарастваха. Далеч в лявата част на екрана се появи още една микроскопично малка звезда. Другите две вече бяха порасли. Намираха се на педя една от друга, но продължаваха да се раздалечават. Едната оставаше все толкова голяма, но другата постепенно запълваше все по-значителна част от екрана. Според индикаторите далечната звезда се намираше на четири и половина милиарда километра от него.