Читать «Оръжейните майстори» онлайн - страница 112

„… Интересен пример за енергиен импулс, продължаващ да действа, без да се съобразява с намесата на висшата сила.“

„Не! (Отговорът бе студен.) Човекът знаеше за нас. Той постигна целта си, въпреки че нашето присъствие му бе известно.“

„В такъв случай е действал нелогично.“

„Напълно е възможно. Но нека го върнем при нас…“

Хедрок разбра, че е настъпил критичният момент. Дълго бе мислил какво ще предприеме, когато дойде този миг, и ето че в продължение на повече от минута след като бе седнал, вече го правеше.

Очите му бяха затворени, тялото — неподвижно, мислите — бавни, съзнанието — изчистено. Не беше точно онова, което древните индийски факири биха нарекли нирвана, но все пак бе постигнал някакво състояние на вътрешна релаксация, използвано преди хилядолетия в институтите за изследване на съзнанието и възприятията като основа при методиките за постигане на духовно съвършенство. Хедрок седеше и се вслушваше в мощните пулсации, разтърсващи мозъка му из основи. След малко отмина и тази фаза, при която биенето на сърцето му и шумовете, съпътстващи потока на кръвта, бяха единственото, което докосваше съзнанието му. Тогава настъпи пълно спокойствие и душевен мир.

Първото му впечатление бе, че седи на стол… но не на стола в апартамента си. Картината в главата му постепенно се изчисти и след няколко секунди той разбра, че това е креслото пред пулта за управление в спасителния съд, който на свой ред се намираше в един от грамадните кораби на космическата флотилия.

Хедрок въздъхна и отвори очи. Остана да седи, позволявайки подробностите на познатата обстановка да проникнат в цялото му същество. Следователно опитът да им се противопостави, се бе провалил. Неприятно, но той и не беше разчитал на пълен успех. Седеше в многофункционалното кресло, защото релаксацията бе единственият способ, по който можеше да се опита да попречи на намеренията им, а отсега нататък той смяташе да се бори, макар и само по този начин.

Докато чакаше, погледът му лениво се плъзна по екраните на терминалите. На три от тях имаше картина на звездното небе, но на терминала, който трябваше да показва изглед откъм кърмата, се виждаше звездолет. Странно. Изглежда модулът, в който се намираше, вече не беше вътре в някой от чуждите кораби. Позамисли се върху значението на този факт и тогава забеляза още нещо. Имаше само един кораб. Но къде, в такъв случай, бяха стотиците, които бе видял предния път?

Гърдите му развълнувано се надигнаха, защото се досети какво се бе случило. Съществата-паяци бяха успели да го върнат при тях, но контролът им върху мозъка му не беше така пълен както преди, така че няколко от илюзиите, които се бяха опитали да му внушат, вече не му влияеха.

Първата илюзия беше, че има повече от един кораб. Изглежда релаксацията все пак действаше. Или най-малкото действаше поне в известна степен. Сега, свободен от техния контрол над съзнанието му, той можеше да се убеди, че има само един кораб. Втората илюзия бе, че спасителният модул е в един от техните кораби. Вече бе ясно, че не е така. Беше готов да продължи анализа по този систематичен начин, когато се досети, че вероятно в момента контролът им над него е отслабнал. Той затвори очи и тъкмо се готвеше да си представи, че се е върнал в апартамента си, когато концентрацията му бе прекъсната.