Читать «Обладаване» онлайн - страница 303

— Някъде отвъд е Нантъкет… и меката зелена гръд на Новия свят.

— Фицджералд едва ли е имал предвид друидски жрици.

— Въпреки това е изобразил Земния рай като жена.

— Само за да се разочарова от нея.

— Естествено.

— Явно са се събрали и са се досетили, че сме тук — каза Мод.

— Сигурно са говорили с Ариан, щом са стигнали чак дотук — каза Роланд.

— Значи са прочели дневника. Ако е решила да намери Ариан, Леонора лесно е можела да го направи. Предполагам, че Блекадър знае френски.

— Сигурно са побеснели от яд. Сигурно мислят, че искаме да ги измамим, да ги преварим.

— Да излезем ли да ги погледнем в очите? Или да чакаме те да ни намерят?

— Ти как мислиш?

Мод протегна ръце и той ги притисна в дланите си.

— Мисля, че трябва да ги погледнем в очите, но не можем. Мисля, че трябва бързо да се махаме от тук.

— Къде?

— Вероятно трябва да се върнем.

— Без да сме се разомагьосали?

— Нима сега сме омагьосани? Все някога трябва отново да започнем да мислим.

— Само да не е веднага — побърза да я прекъсне той.

— Не, не веднага.

* * *

Мълчаливо се прибраха с колата в хотела. На паркинга ги пресрещна голям черен мерцедес. Докато се разминаваха, Мод не можа да разбере през тъмните стъкла дали Кропър я е видял зад волана. Мерцедесът обаче не забави ход и изчезна в посоката, от която бяха дошли.

— Някакъв американец пита за вас — усмихна се собственичката на хотела. — Каза, че ще се върне за вечеря.

— Не сме направили нищо лошо — възкликна Роланд на английски.

— Никой не твърди обратното. Той просто иска да купи онова, което знаем, и да разбере дали не сме научили нещо повече. Иска писмата. Иска да притежава цялата история.

— Не виждам как можем да го спрем.

— Но не сме длъжни да му помагаме. Особено ако веднага си тръгнем. Как мислиш, дали е успял да се срещне с Ариан?

— Може да върви по стъпките на Леонора. И Блекадър.

— Те ще могат да му се опрат. Ще могат да разберат как свършва историята. Чувствам, че краят е много лош, в момента даже чувствам, че не искам да знам какво е станало. Може би по-късно, по-нататък.

— Значи можем да се прибираме. Да си стегнем багажа и да се прибираме.

— Налага се.

* * *

Бяха прекарали в Бретан три седмици. Бяха предприели главоломното бягство с мисълта, че благоприлично ще оползотворят откраднатото време в университетската библиотека в Нант. Вместо това благодарение на затворената библиотека и отсъствието на Ариан Льоминиер за втори път това лято се бяха оказали заедно на почивка. Живееха в отделни стаи със задължителните бели легла, но в безделието им несъмнено имаше нещо съпружеско, някакъв полъх на меден месец. Това дълбоко ги объркваше и ги изпълваше с двойствени чувства. Някой като Фъргюс Улф щеше да знае как да се възползва от създалото се положение, и щеше да го приеме за нещо естествено, даже задължително. Мод никога повече нямаше доброволно да последва Фъргюс. За сметка на това на драго сърце беше заминала с Роланд. Двамата бяха избягали заедно и болезнено осъзнаваха обичайното значение на подобна постъпка. Спокойно говореха за себе си в множествено число, сякаш пародираха старинен брачен договор. „Да отскочим ли до Понт Авен?“, кротко питаше единият и другият отговаряше: „Може да се опитаме да видим оригинала на разпятието в «Жълтия Христос» на Гоген“. Не обсъждаха местоимението, макар че и двамата мислеха за това.