Читать «Обладаване» онлайн - страница 301

— Може да не е знаела.

— Възможно е. Всички страшно ще се зарадват, като се върне.

— Не мисля, че ще се върне — каза Вал и погледна Юън. — Мисля, че има причини да не се прибира.

— Причини от всякакъв характер — съгласи се Юън.

* * *

Вал нито за миг не беше допускала, че зад изчезването на Роланд може да се крие нещо друго освен желанието да бъде с Мод. В пристъп на ярост се беше обадила в апартамента й, където плътен американски глас й съобщи, че Мод е заминала. Попита къде, и отсреща едновременно шеговито и злобно отвърнаха:

— Не ми бе оказана честта да ме информират.

Оплака се на Юън, който каза:

— Но нали не искаш да си с него, нали всичко между вас е свършило?

— Откъде знаеш? — извика Вал.

— Защото те наблюдавам и от седмици претеглям доказателствата. Това ми е работата.

И ето че остана с Юън в къщата до конюшните. Привечер захладня и двамата излязоха на разходка в безукорно преметения и подреден двор, а издължените глави с огромни очи надничаха през преградите и грациозно се навеждаха, за да захапят ябълка с набръчканите си меки устни и големите безобидни вегетариански зъби. Ниската тухлена къща беше покрита с пълзящи рози и глицинии. Веднага личеше, че тук на закуска поднасят бъбреци, бекон и гъби или индийски ориз в сребърни съдове. В спалнята се усещаше вещата ръка на дизайнер, масивните стари мебели плуваха в море от кремав и розов кретон. Двамата с Юън правиха любов в пещера от розова светлина и поглеждаха през прозореца към тъмните сенки и приглушения нощен аромат на истински рози.

Вал огледа дългото голо тяло на Юън Макинтайър. Приличаше на коня си в негатив. Средната част на тялото му беше светла и преливаше от белезникаво до чисто бяло. За разлика от белите крака на Рефлектор краката и ръцете му бяха загорели. Лицето му обаче беше досущ като неговото. Вал се разсмя.

— Любов, храни се с ябълки, докато още можеш — каза тя.

— Какво е това?

— Едно стихотворение от Робърт Грейвс. Обожавам Грейвс. Ужасно ме трогва.

— Кажи го пак.

Накара я да го повтори два пъти и накрая го каза сам.

Върви между стени от мрак — сияен ръб,тъй тесен — не тъй мирен — като гроб. АИ

— Харесва ми — каза Юън Макинтайър.

— Не смятах, че…

— Не смяташ, че юпитата обичат поезия. Не опростявай толкова вулгарно нещата, скъпа Вал.

— Извинявай. По-важното е, че не знам мен защо ме харесваш.

— Получи се, нали? В леглото.

— Определено.

— Човек усеща тези неща. Освен това исках да видя как се усмихваш. Изтезаваше хубавото си лице с гримаса на непрекъснато разочарование и скоро щеше да стане твърде късно.

— От благотворителност значи — отвърна тя и в гласа й осезателно се промъкна тонът на другата Вал, която живееше в Пътни.

— Не говори глупости.

Ала от малък обичаше да поправя каквото може. Счупени самолетчета, бездомни котета, впримчени хвърчила.

— Виж, Юън, не умея да бъда щастлива. Всичко ще разваля.

— Това зависи и от мен, не само от теб. Любов, храни се с ябълки, докато още можеш

23

Изригването — или изтръгването — ги връхлетя в Залива на покойниците. Денят беше хубав и Бретан се усмихваше. Стояха сред дюните на пясъка и гледаха широките вълни, които безмълвно пълзяха от Атлантическия океан. Сиво-зеленото море им махаше с кехлибарено песъчливи проблясъци. Въздухът беше топъл като мляко и миришеше на сол, на топъл пясък и на далечни стипчиви листа, папрат, бор или хвойна.