Читать «Обладаване» онлайн - страница 298
Антония Сюзън Байът
Нали разбираш?
Таз вечер дъх на дух, омайно сладък,
изпълва флейтата. Но друга — моят, твоят,
от тях обучени, ще вкарат в плът
гласа им, ако те не щат да свирят;
и в тоновете пак ще е въздишката
на сладка жал и сладостна надежда —
изкуството не лъже, мила моя,
не сме в съдебна зала, ни в аптека,
изкусност иска тази висша истина,
която ни разкриват те, нали?
Не впервай в мен окръглени очи,
изпълнени с въпрос и със сълза.
Изпий до дъно билковото вино —
ще ти помогне — и ела спокойно,
в очите погледни ме, дай ръка,
чуй общия ни дъх. Когато първом,
от мен месмеризирана, душата ти
ми се разкри, както цветята сутрин
към слънцето разтварят чашки, схванах,
че си избрана и че си душа,
съвсем податлива на моите сили.
В очите погледни ме. Ще съзреш
в тях обич на добра жена и още
каквото духовете ти разкрият, скъпа.
Попий без страх. Сега се унеси
с улегнал пулс, дорде с ръка по-силна
крепя те аз. Защото любовта ми
безмилостно за теб твори добро.
Не знаеш ли — жените сме безсилни
в света предметен, овладян от Разума,
където механично мерят всичко.
Там ние сме играчки и дрънкулки,
цветя във ваза със отрязан корен,
сияйни еднодневки. Ала тук,
в таз тайна стая, цялата в завеси
ефирно меки, дето светлинки
мъждукат и блещукат, дето всички
контури, всички звуци, стават смътни,
тук ний сме силни, тук ирационалното,
незримите интуитивни сили
говорят ни по женски, тук предават
сигналите си с галванични нишки
незрими сили с непонятна воля.
Това е негативният ни свят:
невидимо, нечуто, необятно
говорят с нас — през нас — че само ние
долавяме импулсната им сила.
Ела в тоз свят обърнат, Джералдин,
тук силата тече нагоре, както
във сферата, где лявото е дясно,
и тук, на трон, жените носят мантии,
уханни розови венци, корони,
в косите диаманти, сардоникс,
рубини, лунни камъни и перли,
все кралски знаци; тук сме ние жрици,
кралици, всичко следва нашата воля.
А всеки маг е фокусник. И ние
равняваме се с всичките жреци,
които в масите подхранват вяра
със фойерверки, за да впечатлят
с небесни символи онез лениви
очи, несхващащи добре речта ни.
Сега си кротка. Хубаво. Аз галя
със пръстените сините ти вени
и ти предавам сила. Ти я чувстваш.
Сега си по-спокойна. Тъй спокойна.
Робиня си ми, казваш. Не така.
Избягвай гръмки фрази или тон,
за да успееш в новото си поприще.
За мен си ученичка и другарка
най-скъпа, следваща Сибила Слуз,
но скромна засега бъди, почтителна
с жените и любезна с грубоватите
мъже, поднасяй чай с усмивка
и слушай, че ний трябва да следим
каквото бъбренето им разкрива.
Виж, тук е марлята, а тук цветята,
които ще подхвърлиш, ръкавиците,
с които ще раздвижиш въздуха.
Ще ми помогнеш със сина на Клергроув.
Тя иска до полуда да докосне
пръстенцата му. Ако в тъмнината
ей тъй се плъзнеш, тъй положиш лакът,
за миг докоснеш бузата й с пръсти
така изящни и ефирни, а?
Какво сега? Как би я наранило?
Тя иска да повярва, и това
ще подкрепим със своите хитринки,
съвсем невинни, даже благотворни.
Вземи къдрица — тя е на слугинята,
но руса като на сина й — в сгоден
момент пусни я, схващаш, в скута й
или връз вкопчените пръсти — тъй
ще сториш добрина, ще има радост